Невромантик

— И ти, мъжки — обади се глас на ционит. — Викни ги, Котешко око, викни ги, Ходещ Бръснач. Мелкум ми викат, сестро. Братята искат да приказват с теб и жокея.

— Какви братя?

— Основателите, мъжки. Старейшините на Цион, разбираш…

— Отворим ли капака, светлината събужда шефа — прошепна Кейс.

— Затъмни го тогава. Веднага — каза човекът. — Елате. Отиваме при Основателите.

— Знаеш ли колко бързо режа гърла, приятел?

— Стига стояла и плямпала, сестро. Ела.

Двамата оцелели Основатели на Цион бяха старци, съсухрени от бързото напредване на възрастта, което се стоварва върху хора, прекарали твърде много години извън прегръдката на гравитацията. Кафявите им крака, отслабнали от загубата на калций, изглеждаха чупливи в яркия блясък на отразената слънчева светлина. Те плаваха в центъра на рисувана джунгла с дъгоцветни листа, неестествена обща фреска, която напълно покриваше стените на сферичното помещение, изпълнено с гъст дим, който сякаш можеше да се пипне.

— Ходещ Бръснач — каза единият, когато Моли влетя в помещението. — Сякаш бич безмилостен.

— Това е една от нашите истории, сестро, — каза другият, — религиозна история. Радваме се, че дойде с Мелкум.

— Как така не говорите местната лингва? — запита Моли.

— От Лос Анжелос съм — каза старецът. Кичурите му бяха като гъсто дърво с клони от стоманена вълна. — Много, много отдавна, нагоре, извън гравитацията, извън Вавилон. Да отведа Народите у дома. Моят брат те уподобява на Ходещ Бръснач.

Моли протегна дясната си ръка и остриетата пробляснаха в задимения въздух.

Другият Основател се разсмя и отметна глава.

— Скоро идат Последните Дни… Гласове. Гласове викат в пустинята, предричат разруха на Вавилон…

— Гласове. — Основателят от Лос Анджелос гледаше към Кейс. — Много честоти следим. Слушаме безспир. Дойде глас сред гласовете вавилонски, и ни проговори. И забиха гръмовити барабани.

— И назова се Ледо-Млък — добави другият, произнасяйки го като две отделни думи.

Кейс усети, че кожата на ръцете му настръхва.

— Млък ни заговори — каза първият Основател. — Млък ни рече помощ да ви сторим.

— Кога беше това? — запита Кейс.

— Тридесет часа преди да стиковате с Цион.

— Чували ли сте този глас някога преди?

— Не, — каза човекът от Лос Анджелос, — и не сме сигурно какво значи той. Ако това са Последните Дни, трябва да очакваме фалшиви пророци…

— Вижте, — каза Кейс, — това е ИИ, нали ги знаете? Изкуствен интелект. И музиката, която ви е свирил, сигурно просто е преслушал инфобанките ви и е забъркал каквото е смятал, че ще ви хареса…

— Вавилон — прекъсна го другият Основател — живот е дал на много демони. Речено е, и го зная. Името им е легион!

— И защо съм ти изтрябвала, старче? — запита Моли.

— Ходещ Бръснач. И си довела бич над Вавилон, сестро, над пречерното му сърце…

— К’во съобщение имаше гласът? — запита Кейс.

— Речено ни бе да ви помогнем, — каза вторият, — та да можете да послужите като инструмент на Последните Дни. — Набразденото му лице беше загрижено. — Речено ни бе да пратим Мелкум с вас, с влекача му „Гарвей“, до пристанището вавилонско на Свободната станция. И ще го сторим.

— Мелкум е жилав момък, — каза другият, — и правоспособен пилот на влекач.

— Но решихме също да пратим и Аерол с „Вавилонски Рокер“ да наблюдава „Гарвей“.

Помещението се изпълни с неловка тишина.

— Така ли? — запита Кейс. — Вие за Армитаж ли бачкате, или що?

— Предлагаме ви място — каза Основателят от Лос Анджелос. — Вършим тук определена работа с различни превози, и не зачитаме закона на Вавилон. Наш закон е словото на Йех. Но този път може би и да сме сбъркали.

— Два пъти мери, веднъж режи — каза другият меко.

— Хайде, Кейс — обади се Моли. — Да се прибираме преди шефът да надуши, че липсваме.

— Мелкум ще ви отведе. Йех да ви пази, сестро.

9

Влекачът „Маркус Гарвей“, стоманен барабан с дължина девет и диаметър два метра, изпука и потрепери, когато Мелкум включи навигационните двигатели. Омотан в еластичната г-мрежа, Кейс гледаше мускулестия гръб на ционита през мъглата на скополамина. Беше взел лекарството, за да подтисне гаденето от КАС, но стимулантите, добавени от производителя, за да подтиснат замайването, нямаха ефект върху докторираната му физиология.

— Колко време ще трябва, за да стигнем до Свободната станция? — запита Моли от своята мрежа край пилотския модул на Мелкум.

— Няма да е много, м’дам.

— Абе вие смятате ли времето в часове?

— Сестро, времето си е колкото си е, връзваш ли к’во ти се дума? Успокой шубето, мъжки, — той разтърси лостовете, — стигаме в Свободната като стигнем.

— Кейс, — каза тя, — случайно да си направил нещо по въпроса за влизането във връзка с нашия приятел от Берн? Например през цялото това време, което прекара в Цион включен и само си мърдаше устните?

— Голям приятел — каза Кейс. — Не, не съм пробвал. Но имам нещо интересно за разказване, покрай телефоните, още от Истанбул. — Той й разказа за телефоните в Хилтъна.

— Исусе — каза тя, — изпуснал си късмета. Как така затвори?

— Можеше да е бил всеки — излъга той. — Просто чип… Де да знам… — Сви рамене.

— Не защото си бил изплашен, а?

Той сви рамене отново.