Невромантик

Аерол изпълни падане като в забавен кадър. Голите му крака пляснаха по стоманената стена и свободната му ръка се улови за една опора. Другата държеше прозрачен плик с вода, гъмжаща от синьозелени водорасли. Той премига спокойно и се ухили.

— Пробвай — каза Кейс.

Аерол взе лентата, нагласи я и Кейс нагласи тродите. Ционитът затвори очи. Кейс щракна захранването. Аерол потрепера. Кейс го изключи.

— Какво виждаш, приятел?

— Вавилон — каза тъжно Аерол, подаде му тродите и отскочи от стената към другия край на коридора.

Ривера седеше неподвижен на темперопоровата постелка. Дясната му ръка беше протегната точно настрани, на нивото на рамото. Няколко милиметра над лакътя се беше обвила змия с диамантени люспи и очи като рубинов неон. Кейс гледаше как дебелата колкото пръст, нашарена в черно и пурпур змия започна бавно да се свива, пристягайки ръката на Ривиера.

— Ела сега — каза той нежно на восъчнобледия скорпион, застанал в средата на обърнатата нагоре длан. — Ела.

Скорпионът разклати кафеникавите си нокти и претича нагоре по ръката. Краката му следяха бледите тъмни ивици на вените. Когато достигна до лакътната гънка, спря и сякаш завибрира. Ривиера издаде лек съскащ звук. Жилото се издигна, залюля се и се впи в кожата над една издута вена. Кораловата змия се отпусна, и Ривиера бавно издиша, потапяйки се в инжекцията.

След това змията и скорпионът изчезнаха, и той държеше млечнобяла пластмасова спринцовка в лявата си ръка.

— Ако Господ е създал нещо по-добро, то той го е запазил за себе си. Чувал си си този израз, Кейс?

— Аха — каза Кейс. — Чувал съм го за много различни неща. Винаги ли го обръщаш на шоу?

Ривиера се отпусна и махна еластичния турникет.

— Да. По-приятно е.

Той се усмихна. Очите му бяха станали далечни, бузите бяха порозовели.

— Имам мембрана, имплантирана точно над вената, така че не ми се налага да се тревожа за състоянието на иглата.

— Не боли ли?

Светлите очи срещнаха неговите.

— Разбира се, че боли. Това си е част от нещата, нали?

— Аз бих използвал дермове — каза Кейс.

— Прозаик — изсъска Ривиера и се разсмя, нахлузвайки бялата памучна фланелка без ръкави.

— Сигурно е гот — отбеляза Кейс и стана.

— Пробвал ли си да литваш, Кейс?

— Трябваше да се откажа.

— Свободната станция — каза Армитаж, докосвайки пулта на малкия холографски проектор „Браун“. Изображението потрепна и влезе във фокус, почти три метра от връх до връх.

— Казина. — Той посочи към едно място в конструкцията. — Хотелите, собственостте на титулованите прослойки, големите магазини се простират тук. — Ръката му се премести. — Сините области са езера. — Той отиде до един от краищата на модела. — Голяма пура. Стеснява се към краищата.

— Виждаме го чудесно — каза Моли.

— Ефект като планина при стесняването. Почвата като че ли става стръмна, по-скалиста, но изкачването е лесно. Колкото по-нагоре се качваш, толкова по-слаба е гравитацията. Спортните съоръжения са тук горе. Ето пръстена на велодрома. — Той посочи.

— Какво? — наведе се напред Кейс.

— Карат колела — каза Моли. — Ниска грави, гуми с добро сцепление, дигат над стотака.

— Тази част не ни интересува — каза Армитаж с обичайната си абсолютна сериозност.

— По дяволите — каза Моли. — Страстна велосипедистка съм.

Ривиера се изкикоти.

Армитаж отиде до другия край на изображението.

— За сметка на тази част.

Вътрешното изображение на холограмата свършваше тук, и крайната част на вретеното беше празна.

— Това е вила „Блуждаещ лъч“. Рязко откъсване от гравитацията, всички подходи завиват обратно. Само един вход, тук, точно в центъра. Нулева гравитация.

— Какво има вътре, шефе? — наведе се напред Ривиера, проточвайки врат. Четири дребнички фигурки проблеснаха до върха на пръстите на Армитаж. Той ги плесна, като че ли бяха комари.

— Петер, — каза Армитаж, — ти ще си първият, който ще го разбере. Ще уредиш да те поканят. След като попаднеш вътре, имаш грижата да влезе и Моли.

Кейс се загледа в празнотата, изобразяваща „Блуждаещ лъч“, спомняйки си историята на Финландеца: Смит, Джими, говорещата глава и нинджата.

— Някакви детайли? — запита Ривиера. — Трябва да подготвя подходящ маскарад.

— Изучи улиците — каза Армитаж, връщайки се към центъра на модела. — Това е улица „Дезидерата“. А това е улица „Жул Верн“.

Ривиера извъртя очи.

Докато Армитаж рецитираше имената на улиците на Свободната станция, по носа, бузите и брадичката му се надигнаха дузина ярки гнойни мехурчета. Дори Моли се разсмя.

Армитаж спря и ги изгледа със студените си празни очи.

— Извинявам се — каза Ривиера, и мехурчетата се пукнаха и изчезнаха.

Кейс се събуди някъде през втората половина на времето за сън и усети Моли, свита до него на темперопора. Усещаше напрежението й. Беше объркан. И когато тя скочи, внезапната бързина на движението го вцепени. Тя профуча нагоре, през листа жълта пластмаса преди той да успее да разбере, че го е срязала.

— Не мърдай, приятел.

Кейс се претърколи и пъхна глава през прореза в пластмасата:

— К’во…?

— Млък.