Невромантик

— Няма значение. Да се връщаме в Бейоглу и да намерим нещо като закуска. Тая нощ ще ми е заета отново. Да събирам нещата му от оня апартамент във Фенер, да се върна до базара и да му купя малко дрога…

— Да му купиш дрога? Много ли е важен?

Тя се разсмя.

— Не е заумирал без нея, приятелче. Но май не може да работи без точно тази подправка. Сега ми харесваш повече, така или иначе, не си толкова дяволски мършав. — Тя се усмихна. — Така че отивам при Али снабдителя и се запасявам. Действай.

Армитаж чакаше в стаята им в Хилтън.

— Време да стягаме багажа — каза той, и Кейс се опита да намери човека, наричан Корто, зад бледите сини очи и загорялата маска. Мислеше си за Уейдж, там, в Чиба. Операторите над едно определено ниво често подтискаха личността си, той знаеше това. Но Уейдж беше имал пороци, любовници. Дори деца, говореше се. Празнотата, която той срещаше у Армитаж, беше нещо различно.

— И накъде сега? — запита той, минавайки покрай човека, за да погледне надолу към улицата. — Какъв климат?

— Там нямат климат, само време — отвърна Армитаж. — Ето. Прочети брошурите. — Той постави нещо на масичката за кафе и се изправи.

— Ривиера наред ли е? Къде е Финландецът?

— Ривиера е екстра. Финландецът е на път към дома. — Армитаж се усмихна с усмивка, която беше точно толкова изразителна, колкото и помръдването на антената на някое насекомо. Златната му гривна издрънча, когато той се протегна да тупне Кейс по гърдите. — Не се пиши прекалено печен. Онези малки торбички са започнали да изтъняват, но не знаеш колко точно.

Кейс удържа лицето си абсолютно неподвижно и се насили да кимне.

Когато Армитаж си тръгна, той взе една от брошурите. Луксозен печат, на френски, английски и турски.

СВОБОДНАТА СТАНЦИЯ — ЗАЩО ДА ЧАКАТЕ?

Четиримата направиха регистрация за полет на THY от летище Йесликьой. Прехвърляне в Париж на совалката на JAL. Кейс седеше във фоайето на истанбулския Хилтън и наблюдаваше през стъклената витрина на магазинчето за подаръци как Ривиера разглежда фалшиви византийски парчетии. Армитаж стоеше на вратата на магазинчето. Тренчкотът му беше наметнат на раменете като плащ.

Ривиера беше слаб, рус, с мек глас. Английският му беше плавен и без акцент. Моли казваше, че е на тридесет, но да се отгатне възрастта му би било трудно. Тя казваше също, че официално той няма гражданство и пътува с фалшив датски паспорт. Беше продукт на каменните руини, обкръжаващи радиоактивното сърце на стария Бон.

Трима усмихнати японски туристи се провряха в магазина, усмихвайки се вежливо на Армитаж. Той прекоси магазинчето твърде бързо, твърде очевидно и застана до Ривиера. Ривиера се обърна и се усмихна. Беше много красив. Кейс предполагаше, че чертите му са създадени от хирург в Чиба. Умела работа, не като елементарно мъжествената сплав от екранни лица, която носеше Армитаж. Челото му беше високо и гладко, сивите очи спокойни и далечни. Носът му, който можеше да е бил твърде изящно скулптиран, изглеждаше като че ли е бил счупван и недобре наместен. Внушението за бруталност подчертаваше деликатността на челюстта му и бързината на усмивката му. Зъбите му бяха малки, равни и много бели. Кейс наблюдаваше как белите длани танцуват над ерзац-парчетата от скулптури.

Ривиера не се държеше като човек, който е бил атакуван предишната нощ, упоен с токсична стреличка, отвлечен, подложен на изследването на Финландеца и насилен от Армитаж да се присъедини към тяхната група.

Кейс погледна часовника си. Моли вече трябваше да се връща от отбиването за дрога. Отново погледна към Ривиера.

— Бас чукам, че си пищисан в момента, задник — каза той към фоайето. Посивяваща италианска матрона в бяло кожено смокингово яке смъкна очилата си „Порше“ и го изгледа. Той се ухили широко, стана и нарами чантата си. Трябваха му цигари за по време на полета. Чудеше се дали в совалката на JAL има отсек за пушачи.

— До скив, леди — каза той на дамата, която бързо нахлузи очилата обратно на носа си и се обърна настрани.

В магазинчето за подаръци имаше цигари, но той не си позволи да се доближи до Армитаж или Ривиера. Излезе от фоайето и намери автомат за стоки в тясна ниша, до края на редицата на телефонните автомати.

Измъкна един джоб лири, пъхайки малките монети от матова сплав една след друга, смътно учуден от анахроничността на процеса. Телефонът до него звънна.

Автоматично той посегна към него.

— Да?

Слаби обертонове, тихички неразбираеми гласове, дърдорещи през някаква орбитална връзка, и след това звук като от вятър.

— Здравей, Кейс.

Монета от петдесет лири падна от ръката му, подскочи и се изтъркули по килима на пода нанякъде.

— Ледомлък е, Кейс. Време е да поговорим.

Синтетичен глас.

— Не искаш ли да говориш, Кейс?

Той затвори.

Когато вървеше обратно към фоайето, забравил за цигарите, трябваше да мине покрай редицата телефони. Те прозвъняха подред, всеки само по веднъж, докато той минаваше покрай тях.

ТРЕТА ЧАСТ ПОЛУНОЩ НА УЛИЦА „ЖУЛ ВЕРН“

8

Архипелаг.