Невромантик

— Ставай — каза Моли. — Или ще го целуваш тепърва? — Кейс лежеше проснат на пода по корем с разперени ръце. Нещо го удари по рамото. Той се претъркули и видя, че това е дебела макара еластичен кабел.

— Ще си играем на къща — каза Моли. — Помогни ми да опна кабелите.

Той огледа широкото, безлико пространство и забеляза стоманените халки, заварени по всяка повърхност сякаш безредно.

Когато опънаха кабелите в съответствие с някаква сложна схема на Моли, накачиха по тях износени листове жълта пластмаса. Докато работеха, Кейс постепенно забеляза музиката, която постоянно пулсираше из станцията. Наричаха я дуб, чувствена мозайка, забъркана от огромните библиотеки дигитализирана поп-музика; тя дава съпричастност, обясни Моли, и чувство за общност. Кейс се облегна на един от жълтите листове; той беше лек, но все пак трудноподвижен. Цион миришеше на сготвени зеленчуци, човечност и ганджа.

— Добре — каза Армитаж, плъзвайки се с отпуснати крака през люка и кимвайки към лабиринта от листове. Последва го Ривиера, по-малко сигурен в частичната гравитация.

— Къде беше, като трябваше да се бачка? — запита Кейс Ривиера.

Човекът отвори уста да заговори. От нея изплува малка пъстърва, правейки невъзможни мехури, и се плъзна покрай бузата на Кейс.

— В главата — каза Ривиера и се усмихна.

Кейс прихна.

— Добре, че имаш чувство за хумор — продължи Ривиера. Бих се опитал да ви помогна, но ръцете ми не са от много полза. — Той вдигна нагоре длани, и те внезапно се удвоиха. Четири ръце, четири длани.

— Просто безвреден клоун, нали, Ривиера? — пристъпи между тях Моли.

— ’Драсте — обади се Аерол откъм капака. — Щеш ли да додеш с мен, каубой?

— Кибердекът ти — каза Армитаж, — и останалото оборудване. Помогни му да ги вземе от товарната секция.

— Много си изтънял, мъжки — каза Аерол, докато бутаха опакования в стиропор Хосака по централния коридор. — Хапва ли ти се нещо?

Устата на Кейс се изпълни със слюнка; той поклати глава.

Армитаж обяви осемдесетчасов престой в Цион. Моли и Кейс трябва да се упражняват при нулева гравитация, каза той, и да привикват да работят в нея. Той ще ги прехвърли на Свободната станция и във вила „Блуждаещ лъч“. Не беше ясно какво се очаква да върши Ривиера, но на Кейс не му се питаше. Няколко часа след пристигането Армитаж го беше изпратил в жълтия лабиринт да повика Ривиера за храна. Беше го намерил свит като котка върху тънка постелка темперопор, гол и като че ли заспал. Около главата му се въртеше хало от малки бели геометрични форми, кубове, сфери и пирамиди. „Ей, Ривиера“. Пръстенът беше продължил да се върти. Той се беше върнал обратно и беше го разказал на Армитаж. „Изключил е“, беше казала Моли, вдигайки поглед от разглобените части на флетчера й. „Остави го на мира.“

Армитаж като че ли мислеше, че безтегловността ще повлияе способността на Кейс да действува в мрежата.

— Не се тормози — противопостави се Кейс. — Включа ли се, и вече съм оттатък. Едно и също е.

— Нивото на адреналина ти е завишено — отвърна Армитаж. — Още те мъчи КАС. Няма да имаш време да ти мине. Трябва да се научиш да работиш въпреки него.

— Оттук ли ще правим атаката?

— Не. Упражнявай се, Кейс. Сега. Нагоре по коридора…

Киберпространството нямаше особена връзка с физическото място на дека. Когато Кейс се включи, пред очите му застана познатата конфигурация на ацтекската пирамида от данни на Централното управление по атомна енергия на Източното крайбрежие.

— Как си, Дикси?

— Умрял съм, Кейс. Имах достатъчно време в този Хосака, за да го разбера.

— И как се чувстваш?

— Никак.

— Някакви грижи?

— Да, че нищо не ми е грижа.

— Тоест?

— Едно приятелче, бяхме в руския лагер, в Сибир, и палецът му измръзна. Дофтурите го видяха и му го клъцнаха. След един месец, бе мята се цяла нощ. Елрой, викам, к’во те гложди? Сърби ме шибания палец, вика. Ми почеши го, рекох. Маккой, казва, сърби ме другия шибан палец. — Когато конструктът се разсмя, се получи нещо друго, не смях, а студено пробождане в гръбнака на Кейс. — А да те пазаря за нещо, пич.

— Какво, Дикс?

— Като го свършим тоя твой набег, затрий тая проклетия.

Кейс се разбираше с ционитите.

Без какъвто и да е повод Аерол му беше разказал история за някакво бебе, на което челото му се пръснало и оттам изригнала гора от хидропонни ганджа.

— Съвсем манечко, мъжки, хе толкоз голямо. — Той потърка с ръка гладкото продължение на кафявото си чело и се усмихна.

— От ганджата е — кала Моли, когато Кейс й разказа историята. — Знаеш, те не правят особена разлика между състоянията. Щом Аерол ти казва, че е станало, значи то е станало с него. Не са глупости, един вид поезия. Чат ли си?

Кейс кимна със съмнение. Ционитите винаги те докосват, когато говорят, слагат ръка на рамото ти. Това не му харесваше.

— Хей, Аерол — повика го Кейс след час, докато се подготвяше за упражнение по придвижване в нула-г коридор. — Ела тук, приятел. Искам да ти покажа това. — Той измъкна тродите.