Нежна завист

Все пак бе трудно. Гейл ходеше на безброй купони, а когато си бе у дома, не преставаше да се пита на глас къде ли е Снежанка и какво ли прави Том, докато Кийша й нареди да си затваря устата, за да не и затвори тя. И двете с Бронуен бяха щастливи с интересната си работа и новите си приятели. Бронуен най-сетне ходеше сериозно с Дан, зъболекар, който се отнасяше добре с нея и не обръщаше внимание на опитите й да пробута екстази в шоколада му.

Всъщност веднъж й намекнал, че повечето хора престават да употребяват наркотици на двадесет и шест, предполагайки, че ще си вземе поука. Много тактично добавил, че на някои им е нужно по-дълго време, отколкото на други, но би било жалко тя да се превърне в развалина като Джонатан Кинг.

Бронуен се прибра вечерта и изхвърли всичката дрога, която притежаваше. Ако в тръбите на канализацията ни имаше паяци, навярно през тази нощ бяха най-щастливата компания на света. Освен това се разтича като луда и се отърва от карирания си минижуп, дългата си пола с огледални кръгове и всички тениски с бунтарски надписи.

Заслужаваше Тони Блеър да му връчи награда за принос към борбата с наркотиците.

Бронуен изцяло промени стила си. Все още бе небрежен, но в гардероба й бе отделено повече място за „Алекзандър Маккуин“ и „Джон Галиано“, отколкото за моделите с капси на „Прада“ и „Гучи“. Поиска повишение и го получи. Кожата й вече изглеждаше по-свежа, защото от време на време спеше нощем.

Кийша напредваше в „Ранобудници“, където, за мое удивление, издържа цял сезон, без да нарече началниците си „жалки нищожества“. Уреждаше гостувания на известни личности и сподели, че възнамерява да опита нещо различно през следващите месеци.

— Няма вечно да си губя времето с детска телевизия.

— Мили боже — възкликнах, когато прочетох графика й, който съдържаше бележки от рода на: „Да взема «Спайс Гърлс» от хотела им. Да напиша въпроси към Алън Шиърър. Да подготвя коментар за филма «Дуум 4»“.

Бе скъсала с тийнейджърския идол и излизаше с изпълнителен директор на звукозаписна компания. Не бе шестнадесетгодишен, дори не бе известен и Кийша никога не говореше за него. Това ме навеждаше на мисълта, че може би връзката им е сериозна.

Затова съквартирантките ми не ми помагаха особено. Чудесно е да виждаш, че на приятелките ти им върви, но как да се радваш на техния късмет в любовта и работата, когато собственият ти живот се превръща в жалко съществуване, което ще изтече по-бързо, отколкото дрогата на Бронуен в канализацията?

* * *

Разбира се, през плътните облаци проблясваше лъч надежда. Малък и едва забележим, почти като пениса на Шеймъс Мейън, но все пак го имаше.

Работех в галерия. Е, всъщност бе просто антикварно магазинче, пълно с картини на неизвестни художници, изобразяващи сантиментални сцени и камбанарии на стари църкви. Но бе по-приятно, отколкото в „Хамилтън Кейн“. И от набирането на писмата на Шеймъс, и от организационната работа в „Личен състав“.

Научих две неща. Как да различавам хората, които просто разглеждат, от купувачите. Как да накарам всеки клиент, дори с двеста лири в джоба, да се чувства обграден с внимание. Трябваше да си намирам занимания, защото, когато се занижеха скучни часове, неизбежно започвах да мисля за Том и отново ме обземаше отчаяние. Подредих документацията, която бе в ужасно състояние, убедих Гордън да купи компютър и започнах да въвеждам приходите, разходите и всичко останало. Разчистих старата кореспонденция, издирих няколко лондончани, които биха могли да станат наши клиенти, и им изпратих покани за представяне на творби в тесен кръг. Освен това повиках миячи на прозорци и поръчах надпис за входната врата с тъмносини букви в изискан шрифт.

Сама извърших революция в магазина. Всяка седмица сменях изложените на витрината произведения и красиво изписвах цените на етикетите на ръка, в случай че по тротоара мине японски турист и импулсивно реши да си купи нещо. Проектирах красиви кутии, в които да поставяме творбите, от бледосин картон като на „Тифани“ и мека хартия отвътре.

— Какъв смисъл има, скъпа? — ласкаво попита Гордън.

Харесваше ми да влагам творчество в работата си. Е, не бях Оскар Уайлд, но какво от това. Ако успеехме да продадем нещо, може би щях да получа скромна комисиона.

Но трябваше да приема тъжната истина. Въпреки че придадох по-приличен вид на галерията, тя си оставаше просто затънтено магазинче, в което се продаваха творения без стойност.

Поне имах основание да отхвърля предложението на скъпата си майка.

— О, махни се от онази дупка и се върни у дома, скъпа, знаеш, че животът в големия град не е за теб — каза тя.

— Тук ми харесва — излъгах.

— Дано пускаш косата си малко по-дълга. Собственикът покани ли те вече да излезете заедно?

— Не.

Тежка въздишка.

— Какъв е проблемът, скъпа, да не би все още да носиш костюми с панталони? Кого ще намериш, ако по цял ден седиш в някаква прашна кутийка? Гейл ми каза, че вечер не излизаш.