Нежна завист

— О! Съжалявам, досега никой не е изказвал толкова ласкаво мнение за творбите ми — изхлипах.

— Значи си преживяла доста тежки моменти. Престани да цивриш, ще съсипеш килима ми, който е истинска имитация на персийски.

Подаде ми носна кърпичка с месестите си пръсти.

— Мислите ли, че би могла да се продаде? — попитах аз през сълзи и шумно издухах носа си.

— Определено не — отвърна той с шеговит тон. — Не се търсят такива неща. Не се сещам за познат, който би продал нещо подобно.

Сълзите ми отново бликнаха, но този път се опитах да ги изтрия с кърпичката. Не одобрявам хленченето. Мисля, че жената трябва да потиска чувствата си и да ги крие дълбоко в себе си, доколкото е възможно.

— Ще пийнеш ли чаша чай? — предложи той.

* * *

Казваше се Гордън Фаръл. Бе чаровен гей, който ненавижда работата си. Това ме накара да се досетя, че е имал и по-престижна.

— Ужасни мъки — каза нещастникът. — Ревматоиден артрит. Ако глобалното затопляне ще опържи планетата, нека побърза.

— Защо се занимавате с това?

— Чудесен въпрос. Защо всъщност? Просто антикварно магазинче с надути цени. Естествено, никой от клиентите ни не е от този град. Симпатични старици от Шропшир, които каним веднъж годишно за специално представяне на творбите. Обикновено имам достатъчен оборот, за да се задържа на повърхността, но се налага сам да управлявам кораба. Проблемът е, когато е повече.

— Защо не останахте в „Сотби“? — полюбопитствах. Винаги е приятно човек да слуша как някой друг е провалил живота си. Така разбира, че не е сам.

— Заради една история със сина на директора, за която цял живот ще съжалявам — въздъхна Гордън. — Мога да кажа само, че младежът изглеждаше на осемнадесет. Във всеки случай кариерата ми в големите компании приключи веднъж завинаги.

Не бих могла да нарека работата си при Гърмящия задник начало на обещаваща кариера, но все пак му разказах за връзката си с Шеймъс. Наведе закръгленото си тяло напред, явно заинтригуван.

— Съпругът на Долорес Мейън? Много сладко. Значи се возим в една и съща лодка. Човек не бива да проваля собствените си шансове. Първо правило в бизнеса.

— Жалко, че моите творби не могат да ви бъдат полезни — промълвих аз с тъга. — Поне щях да бъда спокойна с вас.

Гордън се засмя.

— Ако ми позволите да изтъкна, госпожице Уайлд, бихте се чувствали по-добре с който и да е хетеросексуален. Не ставате за корицата на „Вог“.

— Браво — отбелязах.

— Е, не се цупи, не ти отива. Имам предложение за теб, но за съжаление, не е свързано със секс. Скучно ми е да седя тук сам по цял ден и да зяпам стените. Нямам нищо против да ти плащам, за да седиш вместо мен.

Зяпнах от изненада.

— Затвори си устата, скъпа, ако стане течение, ще застине така. Учила си история на изкуството в „Оксфорд“, значи можеш да бърбориш за импресионизма и прочие и да носиш дълга пола.

— Каква е заплатата? — дръзко попитах.

— Мизерна — отвърна Гордън с насмешка.

— Приемам — въодушевено казах аз.

Двадесет и осма глава

Не се шегуваше.

Имам предвид парите. Не се шегуваше. Възлизаха едва на около двеста и десет на седмица, малко по-малко от единадесет хилядарки годишно. Опитах се да поискам повече, но лицето му издаде учудване и обида.

— Да ти приличам на Ричард Брансън? — попита той. — Или може би на Бил Гейтс?

Както и да е, това опрости живота ми. Не се тревожех дали да се подстрижа късо като Дрю Баримор или да подвия краищата на косите си като Уинона, дали да оставя на фризьора десет или двадесет лири бакшиш. Скоро нямаше да посетя отново Джоел в „Джон Фрийда“ или да губя време да размишлявам дали печените зеленчуци и хлябът с доматено пюре съдържат достатъчно протеини за обяда ми. Трябваше да се задоволявам със сандвичи, обществен транспорт, евтина козметика и пазаруване от магазинчето на метростанция „Оксфорд Съркъс“, където се продаваха по две тениски за пет лири.

Кого го бе грижа? Щях да тъпча на едно място цял живот, сякаш бях заседнала завинаги на Олд Кент Роуд на дъската за „Монополи“. Вероятността да се измъкна и да спечеля двеста лири бе нищожна. Едва успявах да покрия разликата между субсидията от родителите си и своя дял от наема. Но добрата страна бе, че данъкът ми намаля до нулата.

— Не зная какъв смисъл има — вяло каза Гейл. — Този магазин скоро ще фалира. По-добре приеми предложението на татко, мястото е подходящо за теб.

— Защо не го приемеш ти, Гейл? — любезно попита Кийша. Гейл сърдито тръгна към „Харви Никълс“ и престана да ме тормози.

Без Кийша и Бронуен бих полудяла. Бронуен ми осигуряваше прилично облекло, като нарочно скъсваше блузите от фотосеансите си и й позволяваха да ги задържи. А Кийша оставяше шампоана и маслото си за вана извадени в банята, когато бе мой ред да взема душ, и после си даваше вид, че не е забелязала, че са намалели. Естествено, не ми бе дала официално разрешение. Въпрос на принципи. Но течният й сапун „Канебо Милки“ бе нещо свещено. Имаше граница, която не биваше да прекрачвам.