Нежна завист

Скоро щеше да яде натурално кисело мляко в „Карфор“, а аз да бъда отхвърлената роднина, лудата Алекс, посмешище на всяко семейно събиране!

Едва сдържах плача си, докато тичах нагоре по стълбите в „Хамилтън Кейн“.

— Добро утро, Алекс — поздрави ме администраторката Тина. — Изглеждаш, сякаш са те влачили по корем, да не би това да е нова мода?

— Нямам настроение за празни приказки — сопнах се аз. „Нападението е най-добрата защита“. Но погледнах косите си в огледалните врати на асансьора. Бяха изсъхнали на клечки и сплъстени върху скалпа ми.

— Е, не излизай на улицата. Ще изплашиш някое дете — подигравателно извика Тина. — Госпожа Хьнтингтън иска незабавно да отидеш в офиса й. Какво си направила? Гърмящата е страшно ядосана.

Какво ли? Влязох в асансьора, който за мое щастие бе празен, отворих чантата си и извадих четката за коса. Сресах се бързо колкото можах и чух хиляди цъфтящи върхове да се откъсват, но какво можех да сторя? Нямах време. Тина бе дяволски права, биха могли да ме изложат като експонат в лондонската тъмница.

— Влизай — сърдито промърмори Гърмящия задник веднага щом почуках на вратата. Потръпнах, когато седнах на големия й розов стол, леко наклонен назад, за да кара седящия срещу нея да чувства по-ниското си положение. (Специална тактика, която началниците прилагат върху хората, които са решили да смъмрят.) Като че ли не си личеше, че нямам нужда от помощ в това отношение. Ако бях по-ниска, би й трябвал микроскоп, за да ме вижда.

Гърмящата гневно изпусна газ няколко пъти като пистолетни изстрели, но бях твърде изплашена, за да се засмея.

— Получих бележка, която ми разкри нещо доста съществено — започна тя. — От господин Мейън на долния етаж.

Сърцето ми спря.

— Пише, че си оставила недовършена работа при него — продължи тя. — Трябва да ти кажа, че държа новосформираният ми екип да дава сто и десет процента от себе си в този отдел!

— Няма такъв процент. Невъзможно е.

— Недей да остроумничиш — прекъсна ме Глория. — Ако имаш намерение да сновеш между неговия и моя офис, няма място за теб в „Човешки ресурси“. Дано съм се изразила достатъчно ясно. Е, сега върви при него, но те искам тук най-късно в девет и четиридесет с уверение, че няма да се повтори.

— Ммм, да, добре.

— Знаеш ли, Александра, скъпа. — Наведе се напред и огромните й гърди се сплескаха върху плота на бюрото, докато говореше с майчински тон. — Когато напускаш едно работно място и преминаваш на друго, не бива да оставяш нищо недовършено. Сигурна съм, че си съгласна.

— Разбира се — промърморих и побързах да изляза.

* * *

Плахо се промъкнах в офиса на Шеймъс.

— А, Алекс, ето те най-сетне. — Бе широко усмихнат. Като крокодила от „Алиса“. — Влез в офиса, госпожичке. — Веднага щом вратата се затвори, започна без заобикалки, усмихвайки се на Джени през преградата. — Помисли ли си върху идеята ми? Дано си го направила, защото не можеш просто да ме захвърлиш. Ще бъдеш ли мила с мен?

— Не зная какво имаш предвид — запелтечих.

— О, сигурен съм, че знаеш. Хлътна по мен още когато ме видя за първи път — продължи той с подигравателен тон. — Искам те в апартамента довечера. Точно в осем и тридесет.

С удивление погледнах ключовете, които сложи в шепата ми. „Това му харесва — помислих си, доловила в очите му задоволство. — Подъл гадняр. Изпитва наслада, когато ме кара да онемея“.

— Трудно е без работа в този жесток свят — каза Шеймъс. — Майка ти не играе голф с много хора. Всичко, което имаш, може изведнъж да ти се изплъзне. — Щракна с пръсти. — Естествено, ти избираш, скъпа. — „Да, разбира се“, помислих си. — Но ще ти кажа едно: ако не се появиш тази вечер, не си прави труда да идваш на работа утре. Защото си уволнена. Край.

— Не ти вярвам — промълвих през сълзи. Той се усмихна до уши.

— Това е твой проблем.

Двадесет и седма глава

— Но защо напускаш? — попита Глория. Гледаше ме намръщено като директорка на училище от петдесетте, хванала отговорничката по дисциплина с градинаря. — Знаеш, че не е лесно да си намериш работа. Нямаш никакъв опит. А това, че си се задържала тук само два месеца, не говори, че си сериозна.

— Зная, но не мога да остана — отвърнах аз с насълзени очи. — Просто трябва да напусна.

— Без обяснение?

Безмълвно поклатих глава.

— Тогава тръгвай. Не губи време да събираш нещата си — мрачно добави тя, когато се запътих към бюрото си. — Някой ще ти ги изпрати. Няма да допуснем да изнесеш поверителна информация.

О, да, например часовете при зъболекар на съпругите на шефовете. Или може би някой скъпоценен доклад защо бледорезедавото е най-подходящият цвят за стените на счетоводния отдел.

— Не очаквай и препоръка. Не мога да си обясня защо господин Мейън те предложи за повишение — отбеляза Гърмящата и повдигна вежди, за да ми покаже, че много добре знае. Шумно изпусна газ зад гърба ми, докато се отдалечавах.

— Внимавайте, госпожо Хънтингтън. Ако някой запали цигара тук, цялата сграда ще пламне — казах аз и грабнах чантата си.

Две от секретарките приглушено се закикотиха и Глория позеленя от гняв.

— Стига! — извика тя.

* * *