Нежна завист

Но основното ми занимание бе да се старая да не мисля за Том Дръмънд и да потискам спомените за дните, прекарани в „Карфор“, през които бях съсипала живота на Елън и бях помогнала на една проститутка да избяга с брата на Том. Не се осмелих да разтворя „Таймс“, за да прочета новината за отменената сватба.

Бях постъпила като долна кучка. Защо не бях казала истината за връзката си с Шеймъс на Том? Защо го бях оставила да мисли, че съм се нахвърлила на шефа си в дома му? Бях допуснала онези вещици да ме ядосат до такава степен, че единственото, което ме интересуваше, бе да наложа своята воля. Така бях загубила уважението на Том. Не че преди бе изпитвал нещо към мен. Просто бе поискал помощта ми, за да се отърве от Снежанка.

Виждате ли? Изобщо не мислех за него, докато вървях през снежните преспи към поредната скапана агенция за работа. Не мислех за него, докато попълвах формуляри за временна работа по Коледа в „Селфриджис“. Не мислех за него, докато носех новите си скулптури от галерия на галерия, сигурна, че ще ми се изсмеят и ще ме отпратят още от вратата. Не мислех за него, докато се чудех дали да стана сервитьорка в кафенето на Националната галерия само за да мога да разглеждам творби на изкуството в почивките си.

— Какво можете да ми предложите? — мрачно попитах.

— А ти какво можеш да ни предложиш? — бе отговорът.

„Е, щом ще ме тормозите с неудобни въпроси…“ Затътрих крака към „Пикадили“ с пълна чанта и продължих да търся някого, който да ме вземе насериозно.

Никакъв успех. Не преставах да опитвам, но търпях провал след провал.

Не ме упреквайте, че лесно се предавам. В моето положение дори Антея Тьрнър би изпаднала в депресия.

— Горе главата, Алекс — казваше Кийша, — ще изплуваш.

— Не се тревожи, Алекс, все някой ще купи поровете ти — успокояваше ме Бронуен.

— Това са бухали — изтъкнах веднъж. Страните й поруменяха и каза, че е имала предвид именно бухали.

Гейл метна русите си коси и надменно се усмихна.

— Според мен трябва да си помислиш дали да не започнеш работа при татко. Тук няма да намериш нищо.

— Много ти благодаря, Гейл.

— Просто съм откровена — лукаво заяви тя. Винаги бе „откровена“. Внимавайте, когато човек, който се преструва на ваш приятел, каже това. Обикновено означава: „Просто злорадствам“.

Оттеглих се в спалнята си. Приличах на плашило, косата ми бе пораснала и отново изглеждаше одърпана. Скъпите ми козметични средства бяха свършили, а нямах пари да ги подновя. Ходех в кварталния фризьорски салон за подстригване и изсушаване за седем и деветдесет и девет само когато имах късмета да заделя някоя лира. Изоставах с плащането на дяла си от наема, а подписването в бюрото за безработни бе истинско мъчение. Налагаше се да убеждавам служителите, че искам да стана скулптор един ден.

Бях на ръба на отчаянието. И ми бе все по-трудно да не мисля за Том.

* * *

Галерия „Тед Йънгър“ на Шип Стрийт бе последната в списъка ми за петък и й посветих малко повече усилия. Още една припряно затръшната врата под носа ми и край за тази седмица. Бе мрачен следобед, с мръсен, кишав сняг по тротоарите. Пред входа на галерията се търкаляше празна кутия от кока-кола, а вътре бяха изложени безинтересни пейзажи в старинни рамки и месингова скулптура, евтина имитация на Хенри Мур.

Влязох. Предварително бях разопаковала една от творбите си, за да не ме изхвърлят още преди да са я видели.

— Не ми казвай — обади се гъгнив глас от щанда.

Вдигнах поглед и видях дребничък мъж на средна възраст с вишневочервено кадифено сако, нежни бели ръце и подигравателна усмивка. Посивелите му коси бяха неподстригани и разрошени, а бузите леко румени. Изглеждаше толкова изпаднал, че милостиво биха го приютили да пренощува безплатно в скаутския лагер в Дартмур.

— Това е новият Деймиън Хърст. Или новата Рейчъл Уитрийд. Сигурно ще ми предложиш да видя творба, която бъдещите поколения ще съзерцават с възхищение на витрините на „Тейт“.

— Всъщност е първото творение на Алекс Уайлд — сърдито отвърнах. Исках да кажа: „Заплюй ме в лицето, ако искаш, но не ме сравнявай с Деймиън Хърст“. Да отрежеш главата на една крава и да чакаш, докато я накацат мухи, не е моята представа за създаване на изкуство. По-скоро е въпрос от компетенцията на инспектората по хигиена. Или на организациите за защита на животните.

Приближих се и сложих бухала си върху плота точно под носа му. Нещастник. Щеше да разгледа скулптурата ми дори ако се наложеше да я напъхам в очните му ябълки. Обувките ми стягаха. Навярно се бяха свили от студената вода, попила в тях. Можех да стана героиня във филм на Тарантино, ако продължавах в същия дух.

— Интересно — каза той.

Останах като гръмната. Помислих си, че не съм го чула добре. Бях очаквала да изкрещи: „Разкарай се или ще повикам ченгетата“, но явно човекът имаше друг сценарий.

— Интересно. Притежаваш усет за движение. Но мисля, че дървото би било по-подходящ материал.

Избухнах в плач.

— Но и глината не изглежда зле — побърза да добави той. — За бога, момиче, не го вземай толкова навътре.