Нежна завист

Стомахът ми се сви. Прав бе! Не бях помислила за това. Том бе сериозен и постъпваше отговорно.

— Не можеш вечно да го избягваш.

— О, мога. — Отчаяно заридах. — Старая се да не бъда вкъщи, когато идва да я вземе, и си лягам, преди да я изпрати. Той не желае да ме вижда.

— Но ти искаш да го виждаш. Не с Гейл, естествено, но не можеш да отречеш. Трябва да бъдеш силна — прочувствено каза Гордън. — Щом любовта те е отминала, трябва да го приемеш с чест и мълчаливо достойнство, като Жозефин, след като Наполеон се развежда с нея, или онази девойка от „Властелинът на пръстените“, когато Арагон я отхвърля, или…

— Е, добре — съгласих се аз. — Може би.

— Не можеш вечно да заравяш глава в пясъка — изтъкна Гордън. Замислих се върху думите му. В тях имаше голяма доза истина, колкото и да не ми се искаше да го призная. Бях променила отношението си към щраусите. Вече ми се струваха забележително умни птици, измислили хитър начин за преживяване на кризи.

— Носи най-хубавите си дрехи и се забавлявай! — насърчи ме Гордън.

— О, стига — възразих. — Сигурно се шегуваш.

* * *

Да се забавлявам? Нима мислеше, че съм загубила ума си като музикантите на палубата на „Титаник“?

Но все пак съветът на Гордън бе ценен. Оправих размазания си грим, продадох два акварела и излязох от магазина колкото бе възможно по-рано. Нямаше смисъл да се разкрасявам. Прелестната ми сестра винаги щеше да ме засенчва. Господи, истински ад бе да раста заедно с Гейл и да слушам шегите на приятелките на майка ни, които се тълпяха около миловидното малко ангелче и никоя от тях не обръщаше внимание на невзрачното създание, което бе негова сестра. Ако питате мен, сестрите на Пепеляшка са й причинявали далеч по-малко страдание. Само са я карали да мете проклетата пепел. Не са й внушавали, че е жалка грозновата неудачница, бих ги нарекла доста тактични и бих предпочела да живея с тях.

Единствената ми утеха бе, че двете с Гейл харесвахме различен тип момчета. Аз имах свой списък от качества, които търсех: чувство за хумор, романтичен чар, поетична душа. А списъкът на Гейл съдържаше единствено думата „пари“.

Странно бе, че Том напълно отговаряше на нейните изисквания, а по моите критерии би получил кръгла нула. Е, имаше страхотно чувство за хумор, но бе чувствителен колкото надзирател в затвор. Не бе слаб и къдрокос, каквито харесвах, а едър и набит мъжага.

Но го желаех.

Непрекъснато си мислех за това. Представях си какво би било да излизам с мъж, който може с лекота да ме пренесе през прага. Да ме прегръщат ръце с издути бицепси. Когато бе дебел, Том приличаше на плюшено мече, като сладура от „Роуза“. А сега ми напомняше за мечок гризли, който бе доста различен. Събуждаше чувствени пориви.

Помните ли онази реплика от „Юлий Цезар“18? „Искам само затлъстели мъже около себе си. Младият Касий има стройно тяло и жаден поглед. Такива като него са опасни“.

Е, все пак съм запомнила нещо от часовете по литература в училище. Цитатът, който ми хрумна, ме накара да се убедя колко сериозно е положението.

Том излизаше с прелестната ми, непоносима по-малка сестра. Искаше пасивна, покорна съпруга, каквато аз никога нямаше да бъда. Колкото и да не ми харесваше, това бе тъжната истина. Никога нямаше да се променя. Все едно да накарат пингвин да полети. Просто не бях от този вид птици. Въпреки че не бях стигнала доникъде в кариерата си и единствената ми публика като творец бе огледалото.

Потънала в тези размисли, изпуснах два автобуса. Качих се на третия и имах разправия с кондуктора за рестото. Поне случката отклони мислите ми от Том за две минути.

Докато крачех по Елджин Авеню, с неохота взех решение. Не биваше да се крия от него. Можеше да му хрумне, че изпитвам някакви чувства.

Стиснах зъби. Това би било най-лошото.

* * *

— Здравей, Гейл — извиках, когато влязох в апартамента, усмихната до уши като джуджето Веселушко. Имаше ли джудже с такова име? Е, аз щях да се превъплътя в него и да изглеждам весела, радостна, щастлива, безгрижна и доволна.

По бръмченето на сешоара познах, че мишената Том все още не е в обсега на Гейл. А и бикините й бяха разпилени по целия диван.

— Здрасти, Алекс. Подранила си. Имаш ли някакви планове за тази вечер? — попита тя. — Глупав въпрос, ти никога не излизаш, нали?

— Може би днес ще изляза — отвърнах. Гейл се засмя.

— Е, добре, радвам се за теб. Впрочем Томи ще дойде да ме вземе след малко.

— Къде ще ходите този път?

— На прием във френското посолство. Или беше в Британския музей, а в посолството следващата седмица… — Завъртя се пред огледалото и разреса блестящите си златисти коси. Бе облечена с лъскава рокля, която прилепваше плътно към изваяните й форми. Над клепачите й блестеше брокат, а червилото й бе съвсем бледорозово. Приличаше на морска сирена. — Води ме на страхотни места.

Изсумтях.

— Томи ще се зарадва, че си у дома, все пита за теб.

— Така ли?

— Интересува се дали ще бъдеш тук, когато дойде или когато се върнем. Господи! — Гейл докосна устните си с лакирания си маникюр. — Може би не иска да се засечете. Алекс, може би е по-добре да излезеш.