Нежна завист

— Ще се наложи да го преглътне — изкрещях, обзета от ярост при мисълта, че тези въпроси наистина са намеци. — Аз живея тук!

— За бога! — Гейл се нацупи и запрати своя „Мейсън Пиърсън“ към другия край на стаята. — Непоправима егоистка си, Алекс. Ако направиш нещо, за да провалиш връзката ми с Том, ще те убия.

— Толкова ли го харесваш? Познавате се едва от месец — отчаяно изтъкнах.

— Е, мисля, че е мъжът, когото винаги съм търсела — прочувствено заяви Гейл като в някаква драма. — Наистина. Той е идеалният джентълмен, харесвам къщата му, разбираме се чудесно и… вече съм готова. — Взе четката и я прокара през косите си още няколко пъти. — Да, мисля, че е време.

— За какво?

— Да уредя живота си. Брак, деца… Мама винаги твърди, че това са нещата, които правят една жена пълноценна.

— Но истински ли обичаш Том?

— О, много — увери ме Гейл. — Той е моето малко слонче.

— Твоето какво?

— Така го наричам, защото е толкова силен и никога не забравя да се обади — обясни Гейл, докато се пръскаше обилно с „Дюн“.

На вратата се позвъни и бях благодарна. Дори затръшването на портите на ада би било добре дошло за мен като сигнал за край на този разговор.

— Ти отвори, Ал, ще се престоря на заета — каза Гейл с пискливия си глас, изтича в стаята си и затръшна вратата.

С неохота станах и отидох да отворя на Том. Не можах да видя с какво е облечен, защото двадесет и четирите розови рози, които пъхна в лицето ми, го закриваха.

— Гейл — каза той с топлота. Отдръпнах се.

— Извинявай, аз съм.

Бе с тъмносив костюм и черни обувки. Тъмните му очи с черни мигли се открояваха на лицето му. Изглеждаше толкова мускулест и мъжествен. С ужас си представих как притиска крехкото тяло на сестра ми към широките си гърди. Затреперих от ревност. Бих искала да кажа, че я потиснах, но истината бе, че не можах. Силно се изчервих.

— Как си, Алекс? — учтиво попита Том.

— Добре — промълвих.

— Къде работиш сега? Разбрах, че си напуснала „Хамилтън Кейн“.

— Гейл! — отчаяно извиках. — Том пристигна! Да, а… работя в една галерия до „Пикадили“. „Йънгър“.

— О, доста по-близко до интересите ти — равнодушно отбеляза той.

Последва неловко мълчание.

— Аз… съжалявам за недоразумението в „Карфор“. Нямах представа.

Кръвоносните съдове на лицето ми щяха да експлодират.

— Забрави за това, вината беше изцяло моя — отвърна Том непринудено, сякаш думите се лееха от устата му.

Не можех да го понеса. Тактично ме успокояваше, както правеше с изтрезнелите студентки, които му се извиняваха за държането си предишната вечер. Явно се смущаваше не по-малко от мен. Компанията ми му бе неприятна и нямаше търпение да се измъкне от тук с Гейл.

Тридесета глава

— Томи — задъхано извика Гейл с малко по-тънък глас от обикновено. — Донесъл си ми цветя, колко мило.

— Гейл, изглеждаш чудесно — каза той. — Като риба.

— Риба? — повтори тя с недоумение.

— Русалка — припряно обясни Том. — А… Алекс, ти също изглеждаш добре, като…

— Кит. Ха-ха-ха — засмя се Гейл. — Сигурно те е отегчила до смърт. Съжалявам, бях заета с ръкоделието си.

Показа му ужасна бродерия на котета, гонещи кълба прежда. Боже мой!

— Хубаво е. — Том изглеждаше озадачен. — Не, Алекс ми разказваше за новата си работа в галерията. Търсим картини и статуетки за офиса, може би скоро ще намина.

— Галерията е малка и затънтена. Едва ли ще намериш нещо подходящо при нас — предупредих го.

— Срещаш ли се с някого? — смутено попита той.

Господи, беше ужасно. Не можех да издържа и секунда повече.

— Глупости. Алекс! Тя живее като монахиня — подхвърли Гейл с насмешка.

Лицето ми отново пламна.

— Да, излизам с един човек — отвърнах.

— Не си ми казала. С кого?

— С Гордън Фаръл, собственика на галерията — самодоволно отговорих на въпроса й. Том повдигна вежди, но си дадох вид, че не забелязвам. За нищо на света нямаше да допусна да ме гледа със съжаление. — Има успешен бизнес и е от добро семейство.

— Отдавна ли се срещате? — попита Том, явно малко изненадан.

— Хм. Е, отдавна ме кани, но едва днес се съгласих — излъгах. — Няма да се засичаме често, защото Гордън иска да ме води на по-различни места.

— Какви? — полюбопитства Гейл и недоверчиво присви бляскавите си клепачи.

— На кино, да гледаме европейски филми със субтитри — заявих и скръстих ръце за по-голяма убедителност.

Телефонът звънна и скочих.

— Ало, 555 2237 ли е? Обажда се господин Брайнс — каза шефът на Бронуен.

— О, здравей, Гордън, скъпи — весело изчуруликах. — Да, тъкмо говорех за теб, дано не сме изпуснали прожекциите на „Manon les Sources“19. Може би утре. Благодаря за прекрасните рози. Червените са любимите ми.

— Ало? Ало? — повтаряше господин Брайнс.

— О, аз също, скъпи. Чао — глезено казах аз и затворих.

— Чудесно — заключи Гейл. Изглеждаше смаяна. Едно на нула за мен! — Няма да те задържаме. И ние трябва да побързаме, за да не закъснеем.

— Къде са розите ти? — попита Том.

— В офиса. Гордън иска на бюрото ми винаги да има цветя. Казва, че съм далеч по-красива от тях. Е, приятна вечер.

Том ми кимна и побутна Гейл към вратата. Затворих се в стаята си и се проснах на леглото.

* * *