Няма покой за мъртвите

Дактилоскопска

Одонтологична

Радиологична

Кати Райкс

Сега

8

Беше паднала мъгла.

Стан Балард, четирийсет и две годишен адвокат по недвижими имоти, намести колата си на свободното паркомясто над Оушън Бийч, на стотина метра южно от Клиф Хаус — легендарната туристическа забележителност на Сан Франциско, която едва се виждаше през сивата пелена, обгърнала южната половина на града.

За един протяжен миг, сгушен на топло в своя лексус, Балард поседя зад волана с работещ двигател, загледан в мъглата, гъста и лепкава като есенен дъжд. Но дъжд нямаше, само тази проклета, вечна мъгла. Погледна датчика за външната температура — шест градуса по Целзий — и поклати глава отвратен.

Първият летен ден. Безобразие.

Балард беше облечен в лек вълнен костюм с графитен цвят на миниатюрни, едва видими лилави райета, за който бе броил 1900 долара в „Барселино“. Освен костюма носеше часовник „Таг Хойер“, шита по поръчка ленена риза с цвят слонова кост за 200 долара с неговите инициали на джоба и копринена вратовръзка „Джери Гарсия“, предназначена донякъде да смекчи ултраконсервативния му стил. Кожените му мокасини бяха „Бриони“, лъснати до блясък. Дори черните три четвърти копринени чорапи не бяха евтини — 18 долара чифтът, но Стан Балард знаеше, че всичко това е нужно, за да вдъхва доверие на клиентите си, да създаде усещането, че както за тях, така и за него парите са едва ли не последното, за което би следвало да се тревожи.

Но дори без тези елегантни добавки Балард изглеждаше доста внушително. Той прекарваше по час и половина всяка сутрин в преустроеното във фитнес мазе на къщата си, така че високата му метър и осемдесет фигура не се беше изменила много от осемдесетте години на миналия век, когато играеше полузащитник във футболния отбор на Калифорнийския университет. Около очите му с цвят на лешник се бяха появили бръчици, но кестенявата му коса беше мека и гъста както преди, а кожата на лицето му — гладка и румена. Едрият, леко крив нос само допълваше мъжественото му излъчване.

Накрая, когато повече не можеше да отлага неизбежното, той изключи двигателя, пое си дълбоко дъх преди температурния шок и отвори вратата.

На плажа, до един от заградените с едри камъни кръгове, в които хипита и бездомници си палеха нощем огън, сгушена срещу студа, откри жена си — точно където му бе казала, че ще бъде. Двамата със Сара бяха заедно от осем години и макар бракът им да не бе минал без трудни моменти — неспособността им да имат деца ги мъчеше като гноясала рана — едва напоследък Балард бе започнал да приема възможността един ден връзката им да завърши с развод без някаква конкретна причина, а просто от апатия и чувство за взаимна вина.

Но нещата още не бяха стигнали дотам, или поне той така се надяваше.

За момента Стан се бе вживял в ролята на съвестния съпруг, дошъл на морския бряг по настояване на Сара, която му бе казала, че има нужда от него. И понеже тя толкова очевидно се нуждаеше от него, и то тук и сега, не беше необходимо дори да играе роля. Сред пепелта в душата му все още тлееха живи въгленчета, готови да лумнат в пламък при мисълта, че Стан заемаше важно място в живота й, в сърцето й. А топлината от този пламък едновременно го изненадваше и объркваше.

Меланхоличният тътен на океана бучеше в ушите му; мощни вълни се разбиваха с грохот в далечния вълнолом под надвисналия вечерен здрач. Беше отлив, водата се бе дръпнала далеч от брега и не се виждаше през мъглата.

Стан отиде и застана до нея. Тя беше по джинси и спортни обувки; качулката на ватираното й яке беше вдигната нагоре и скриваше дългата до раменете коса. Той се покашля и Сара вдигна глава; когато го видя, раменете й се отпуснаха от облекчение.

— Има ли още едно място на този камък?

Тя се премести няколко сантиметра встрани и потупа с длан грапавата повърхност до себе си; Стан приседна до нея.

— Съжалявам — каза Сара. — Не исках да правя мелодраматични сцени. Опитах се да не те намесвам, но вече минаха няколко дни и не виждам как мога да се оправя без теб.

Седеше, сплела ръце пред себе си, подпряна с лакти върху коленете.

— Знаеш ли какъв ден се пада двайсет и трети август тази година?

Той помисли доста време, преди да каже:

— Не. Трябва ли да знам?

— Не би било лошо. Ако знаеше, това би означавало нещо за мен.

— Следователно би означавало нещо и ако не знаех.

Тя се обърна и го погледна. С яркосините си очи, гладката светла кожа и широките изящни скули, Сара беше много привлекателна, но анфас красотата й беше направо объркваща.

— Не знам, Стан. Честно, не знам. — След кратко мълчание тя каза: — Десет години от екзекуцията на Роузмари Томас.

Стан кимна, но не отговори веднага. Накрая се обади:

— Да, така излиза.

— Точно така е. Проверих в „Гугъл“. Макар че и иначе не се съмнявах.

— Как се сети?

— Случи се нещо, което много ме разстрои. Получих писмо, обърни внимание — не имейл, а истинско писмо, на хартия, от Тони Олсън. — Тя вдигна очи и впери поглед пред себе си, сякаш виждаше вълните в мъглата. — Всъщност беше адресирано до теб.

— Кога беше това?