Няма покой за мъртвите

— Така е, защото, ако го беше написал изрично, мотивите му да ни покани на тази възпоменателна среща, или както там му вика, щяха да са ясни за всички, не само за онези, които са свързани с Джон. Във всеки случай, не очаквам от това да произтече нещо кой знае какво.

— Защо смяташ така?

— Защото кой ще отиде?

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Кой ще отиде?

— Всички. Ще се наложи всички да отидете.

— И какво ще стане, ако не отидем?

— Ще изглеждате… и аз не знам. Може би гузни?

— Защо? Тук няма неразкрито престъпление, скъпа. Освен ако Тони не е решил да разлае медиите.

— Което и за миг не би се поколебал да направи.

Стан вдигна ръка.

— И какво? Аз съм зает човек. Което може да се каже поне за половината от присъствалите в нощта на убийството. Не можем да отидем на възпоменателната среща. Ще пратим цветя, и толкова. Историята приключва, ако изобщо може да се говори тук за история. Каквато всъщност няма.

— Значи няма да отидеш?

— В никакъв случай.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Аз бях тази, която притисках Джон. Той не беше убеден. Аз съм… виновна.

— Не. Била си добра полицейска съпруга, но не и съучастница.

— Но все още се чувствам виновна. — Сара се изправи и положи длани върху раменете на съпруга си, като го гледаше в очите. — Роузмари бе екзекутирана, Стан. Каквото и друго да си мислиш за него, и двамата знаем, че Джон не е глупак. Вероятно има причина да си мисли, че не го е направила тя.

— Добре, нека си мисли така. От което не следва, че непременно е прав. Има едно златно правило, Сара: когато фактите говорят, и боговете мълчат. Да не говорим за обикновените хора, които заменят фактите с догадки и пожелателно мислене. Ако те интересува мнението ми, бих ти казал, че се отнася до Джон.

Питър Хюсън живееше постоянно на една двайсет и четири метрова яхта на име „Дезире“, закотвена пред яхтклуба „Сейнт Франсис“. Този ден, четвъртък, малко след единайсет преди обяд, той бе изпратил своя помощник-капитан Роджър с лодката до брега, за да вземе Стан Балард. Сивкава юнска мъгла беше обгърнала като в саван моста „Голдън Гейт“, но тук, на задната палуба, имаше наредена маса за обяд, подухваше лек бриз и дори слънчев лъч се опитваше да пробие облаците. Беше топло и Балард се остави да бъде предуман от своя домакин да свали сакото на костюма си.

Двамата мъже не бяха нито връстници, нито близки приятели, но ги свързваха общи финансови и лични интереси и когато заеха местата си на масата, докато Роджър наливаше чашите им с пино гриджо, разговорът между тях потече непринудено като искрящото бяло вино.

Ала когато помощникът приключи със сервирането и се оттегли, Питър Хюсън остави чашата си на масата и погледна през ленената покривка над сребърните прибори, финия порцелан и кристала.

— И така, за тази покана. Боя се, че не виждам нещата в такава тревожна светлина като теб, Стан. Цялата идея изглежда леко ексцентрична, съгласен съм, но Тони никога не се е отличавал с конвенционалност. Виж само как се е самопровъзгласил за спасител и закрилник на Джон Нън, откакто Нън буквално нахлузи примката на Роузмари. Това не е ли конфликт на интереси? Ала тази непоследователност никога не го е смущавала. Не се съмнявам, че се е зарадвал, когато най-после се намери някой да види сметката на Крис. Той жестоко го мразеше. От друга страна, никак не му се искаше Роузмари да се окаже убийцата. Или по-точно, не му се искаше тя да понесе наказание за това. — Питър вдигна рамене. — Този човек си пада по драматичните ефекти, такава е истината. А може да се каже, че напоследък животът му е доста скучен.

Стан се облегна назад в стола си и кръстоса крак върху крак. Вдигна чашата за тънкото столче и започна да я върти между пръстите си, придавайки си безразличен вид въпреки бурята, която бушуваше в душата му.

— Тоест не смяташ, че Нън е замесен по някакъв начин в тази история?

Хюсън изглеждаше искрено изненадан от въпроса му.

— Няма и следа от негово участие. Какво общо има той с всичко това? И не му е мястото на възпоменателната среща, не мислиш ли? След като негова е основната заслуга да признаят Роузмари за виновна. — Той отпи глътка вино и продължи: — Мисля, че е най-добре да забравим за Джон Нън. Разбира се, за теб не би било толкова лесно, все пак си женен за Сара…

При всичките му тревоги тези думи накараха Стан да разтегне устни в усмивка.

— Оценявам чувството ти за такт — каза той и добави: — Тя е убедена, че всичко се прави заради него, за да може поне този път да постъпи правилно.

— Той постъпи правилно още първия път — възрази Хюсън, като поклати глава.

— И аз така казах на Сара.

— Но тя не ти вярва?

Стан помисли малко и отвърна:

— Тя смята, че има още въпроси без отговор.

— След процеса и всички обжалвания, и… — Питър допи чашата си и си наля нова. По челото му бяха избили дребни капки пот.

— И все пак, това беше най-бързата екзекуция в щата за последните четирийсет години.

Хюсън вдигна ръка; устата му беше изкривена от отвращение.