Няма покой за мъртвите

Беше слънчев и топъл следобед, откъм океана повяваше тънък бриз и изпълваше каньона с миризма на водорасли. Склонът пред къщата ни беше обрасъл с диви цветя и пелин. Високо в небето кръжаха два ястреба. Запитах се дали онази огромна камбала все още се спотайва в заливчето Дайвърс Коув и дали да не й се пробвам още веднъж тази вечер. Предишния ден за малко я бях изпуснал, а по принцип аз рядко изпускам улов.

Докато се изкачвах към дома, подминах къщите на професионалния сърфист, на професора по история, на рок музиканта, на лесничея и на адвоката по патентно право. Кварталчето ни си го бива. Градинките са добре поддържани, боклукът се изхвърля разделно и се извозва навреме. Двамата с Бел сме най-бедните на нашата улица — жена ми е художничка, а аз продавам фотоапарати. Имаме и две деца.

Бел беше в ателието си в далечния край на парцела. То беше обикновена ламаринена барака, някогашна шлосерска работилница, но имаше големи покривни прозорци и вътре беше просторно. Заварих я, застанала до статива, да работи по новата си картина. Шортите и ботите й бяха целите оплескани с боя, по фланелената си блуза имаше големи цветни петна, русата й коса беше вързана на опашка. Беше неустоимо привлекателна.

— Имаш поща — казах й аз.

— Някакви чекове?

— Не. Нито каталози на дамско бельо.

— Трагедия.

Извадих писмото на Тони от чантата си и го поставих върху плота, отрупан с бои, разтворители и грунд.

— Отвори го — каза Бел.

Отворих го.

— Канени сме на възпоменателната среща в памет на Роузмари Томас. Десет години от смъртта й.

Бел не изглеждаше изненадана; тя продължи да рисува още известно време, после отпусна надолу ръката си с четката и ме погледна.

— Кой бе казал, че миналото не се връща да ни тормози, защото всъщност никога не си е тръгвало?

— Можем просто да откажем.

— Тя беше свестен човек и ми помагаше. Онова, което направиха с нея, е непростимо. Знаеш какво ми е отношението към цялата тази история, Дон.

Наистина знаех. Роузмари Томас бе открила картините на Бел преди тринайсет години на местния фестивал на изкуствата в Лагуна Кениън и бе разказала за тях на съпруга си Кристофър — уредник на музея „Макфол“ в Сан Франциско, отговарящ за временните изложби. Двамата с Роузмари дойдоха едно лято да ни видят и Бел прекара с тях два дни, като им показа ателието и творбите си, покани ги на фестивала и ги остави да се запознаят с местния колорит. Аз също се включих през част от времето; след втората вечер ги поканихме вкъщи и се понапихме. През цялото време Роузмари говореше с възторг за картините на Бел, особено за „Вълни 27“ — малко маслено платно, изобразяващо кораб в открито море, сред огромни черни вълни, едновременно красиво и плашещо. Напомняше донякъде творбите на Райдър, но в осъвременен и подобрен вариант. Бяхме го окачили на стената в трапезарията си, докато малко след екзекуцията й научихме, че била уговорила с Олсън да го откупи за музея като част от постоянната колекция.

Онази вечер, докато Роузмари говореше ентусиазирано за изкуство, конкретно за творбите на Бел, Крис просто седеше и наблюдаваше жена ми с лукава усмивка. Малко по-късно, порядъчно пийнал, той си призна, че изпитвал само презрение към повечето художници, излагащи картините си на фестивала в Лагуна. Каза, че се оказали далеч по-слаби, отколкото бил очаквал. Според него можели да научат много от Бел или още по-добре от някой самоучител. Каза също, че вече обмислял да я включи в обща художествена изложба. Можете да си представите какво означаваше това за нея — огромен тласък за кариерата й.

От този момент нататък Крис започна да флиртува открито с Бел, сякаш си беше купил това право с обещанията си. В същото време се отнасяше към Роузмари като към боклук, залепен за подметката му. Аз наблюдавах отстрани и едва се сдържах.

След месец Крис дойде отново, този път сам, без Роузмари, и веднага покани Бел на вечеря в някакъв снобски ресторант в Нюпорт Бийч. Макар да усещахме накъде бие, двамата с Бел решихме тя да приеме поканата му. Така и стана. Вечерята минала добре. После той решил да пият портвайн във „Фор Сийзънс“, където имало превъзходна селекция, та тя се качила в колата му и отишла с него до другия край на града. Разбира се, след портвайна той я поканил в апартамента си. Бел му отвърнала, че е омъжена и че аз съм добър съпруг, което, да си призная, беше незаслужен комплимент за мен. Той се изчервил и после се усмихнал. След десерта я изпратил през пищното фоайе на хотела до пиколото, който щял да й повика такси, като пътем я прегърнал през кръста и прошепнал в ухото й, че талантът й не бил нищо в сравнение с пищните й форми и че за нея било по-добре да продава пейзажчета за спомен на туристите в Лагуна Кениън, отколкото да излага творбите си в музея „Макфол“ сред художници, на които не може да стъпи на малкия пръст. После я ощипал и я предал в ръцете на пиколото.

Тя ми разказа всичко още щом се прибра вкъщи същата вечер, унизена и яростна.