Няма покой за мъртвите

Разбира се, крахът на семейство Томас бе главната, ако не единствена причина за главоломното й издигане в йерархията на музея. По онова време тя едва бе минала трийсет и все още се ласкаеше да си мисли, че е в разцвета на младостта си, че би могла да привлече някой харизматичен и влиятелен мъж като Крис Томас с лицето и тялото си, а не само със своя ум, ерудиция и организационни умения.

Тя беше негова лична асистентка, когато Кристофър беше уредник на музея. И, между другото, женен. Не че го бе крил. Но й беше разказвал, че бракът му с Роузмари бил пълен провал. Че двамата се опитвали да се споразумеят за родителските права върху децата, да уредят някои финансови въпроси, след което веднага щели да подадат молба за развод. А иначе Крис беше здрав и доста потентен мъж, пък и междувременно се бе случила онази гадна историйка с фалшивия Сутин, който Джъстин бе купила за музея, та ако не беше Крис да оправи нещата…

И все пак, при спомена за случилото се тогава тя усети как се изчервява, след всичките тези години…

Разтърсвайки глава, за да проясни мозъка си от мъчителните спомени, Джъстин погледна към писмото. След няколко мига, стиснала челюсти, с изпънати жили, тя вдигна телефона и набра цифрите, които знаеше наизуст.

— Здравей, Тони — каза тя на телефонния му секретар. — Тук е Джъстин. Знам, че минаха два дни, откакто получих бележката ти за възпоменателната среща в памет на Роузмари Томас, но исках да ти кажа, че според мен идеята ти е прекрасна и че би било наистина страхотно да съберем на едно място толкова спонсори на музея, защото съм убедена, че ще се впечатлят от множеството подобрения, които сме направили през годините. Не се съмнявам, че ще бъде едно паметно събитие.

Ръката й трепереше, когато положи обратно слушалката.

Стан Балард премина през малката евкалиптова горичка и се изкачи сред морето от надгробни паметници до билото на хълма, където имаше самотна мраморна крипта. Тихият океан блестеше пред очите му чак до далечния хоризонт. Без да го бе планирал предварително, той бе дошъл с колата си до тук, до гробището в Колма, и я бе оставил на паркинга в подножието на хълма. После, сякаш разхождайки се безцелно между гробовете, той изгори голяма част от калориите, погълнати по време на обяда с Питър Хюсън, и в крайна сметка краката му го отнесоха до семейния парцел на Роузмари. Останките й бяха положени при нейните родители, деди и прадеди, и — за най-голямо смайване и отвращение на доста хора — до тези на покойния й съпруг.

Отпускайки се на коляно, Стан положи длан върху мраморната плоча, която покриваше тленните останки на Роузмари Хюсън Томас, и се загледа надалеч, към безкрайната шир на океана.

Скрит между надгробните камъни, той прикляква до една крипта, достатъчно голяма, за да го скрие, и същевременно позволяваща му да наблюдава от птичи поглед мъжа, коленичил до гроба на Роузмари Томас.

Какъв глупав ход от страна на човек, спечелил милиони от мъртвец, мисли си той.

Очите му регистрират скъпия костюм на мъжа, лъснатите му обувки, леко изцапани от гробищна кал и прахоляк.

Но какво прави тук?

Той наблюдава мъжа, който прекарва длан по мраморната плоча, сякаш я чисти. Устата му казва нещо, но вятърът отнася думите му далеч.

Не би се учудил, ако мъжът започне да рови около гроба, да копае в пръстта, тревата и камъните, търсейки някаква ценна дрънкулка — обица, огърлица — която да изхлузи от костите на мъртвата, още нещо, което би могъл да й вземе.

Ах вие, паразити мръсни!

Изкушава се да отиде при мъжа и да го попита: „Би ли ми казал какво търсиш на гроба на една жена, чиито пари източи в собствената си сметка?“.

Много би желал да чуе отговора му, защото е искрено изненадан и държи да разбере за себе си защо някои хора се държат толкова глупашки сантиментално, толкова гузно, след като са сторили такива злини.

Коленете започват да го болят. Уморен е, иска да стане и да се разкърши, но не смее.

Изведнъж адвокатът се изправя и изтупва праха от дискретно раирания си костюм. Приглажда косата си. Поглежда над гроба, сякаш търси нещо, после се обръща и на него за миг му се струва, че очите му гледат право в точката, от която той го наблюдава.

Джон Лескроарт

9

Писмото пристигна в първия ден на лятото, адресирано до жена ми. Подател беше милиардерът Тони Олсън, към когото не изпитвах особени симпатии. Пликът беше квадратен, с цвят на слонова кост — официално съобщение или може би покана. Прибрах го заедно с останалата ни поща от пощенската кутия на Лагуна Кениън Роуд, която натъпках в чантата си и се заизкачвах по стръмните стълби към къщи.