Няма покой за мъртвите

Фаралонските острови край Сан Франциско са най-опасното място за гмуркане в целия свят. Наоколо гъмжи от бели акули, водата е ледена, видимост почти няма. Смъртта дебне отвсякъде. Ако не те налапа акула, течението ще те отнесе. Скалите са остри като стъкло, няма къде да привържеш лодката. Също като в света на изкуството: акули, подводни течения, отникъде спасение.

Ръсти беше стар приятел, смел понякога до безумие, който едва свързваше двата края, вадейки морски таралежи от смъртоносните води. Навремето беше спасил живота ми в „Коркоран“ и за него бях готов на всичко. Двамата сме като кръвни братя, свързани до живот.

В деня, когато Кристофър Томас изчезна безследно, двамата с Ръсти бяхме край Южните Фаралони. През нощта бяхме пресекли пролива в бурно море и на сутринта щяхме да се гмуркаме за таралежи. Бях на дванайсет метра дълбочина, когато от мрака изплува бяла акула, приближи се до мен, направи завой и изчезна в мрака. Спомням си зъбите й, белотата на корема. За пореден път си дадох сметка, че чудеса се случват всеки ден. Този ден наловихме триста килограма морски таралежи, биваше си ги, във всеки случай бяха по-добро качество от японските, и Ръсти щеше да спечели куп пари.

Само че ченгетата не ми вярваха. Алибито на един осъждан винаги се приема със съмнение, особено когато свидетел му е друг осъждан.

— Ако ти можеш да оцелееш сред онези сноби — казах на Бел, — аз мога да оцелея на Фаралоните.

Тя ме погледна, обърна се към платното и продължи да рисува, но на красивото й лице беше изписана тревога.

Тази вечер в чест на първия летен ден решихме да вечеряме отвън, макар че облаците се бяха сгъстили и беше станало студено. Извадихме една стара маса за пикници в задния двор и я поставихме под кораловото дърво. Децата, Джими и Елиза, вече се бяха прибрали вътре, миеха чиниите и даваха остатъците на кучетата. Те още не знаят за мен. Ще дойде време и това да им кажа. Виждах ги през прозорците, застанали до мивката в кухнята на жълтеникавата светлина, невинни, пълни с живот и надежда.

— Не си длъжен да ходиш в Сан Франциско, нали разбираш? — каза Бел. — Онези там не са твоите хора.

— Не са и твоите.

— Правя го заради Роузи. Само и единствено. Обещала съм й.

— Ако ти отидеш, и аз отивам. Може да цапардосам някого, да стане скандал, да ме пратят в затвора.

Бел се усмихна и поклати глава.

— Давам ти възможност да се измъкнеш.

— Не желая да се измъквам.

— Нямам нищо против да се видиш с Ръсти. Разбирам, приятел ти е. Но островите ме плашат.

— Фаралоните плашат всички, дори и Ръсти.

— Но това не му пречи да се гмурка.

— Именно.

— На теб също, което ме плаши още повече.

Аз погледнах съпругата си, после се загледах към Лагуна. Градът беше скрит зад хълмовете, но светлините му се отразяваха в облачната покривка. Ниско долу под нас по Лагуна Кениън Роуд се движеха коли; гумите им тихо съскаха по асфалта.

Бел влезе в къщата и се върна с две чаши коняк.

Изкачихме се по нашата уличка до една равна площадка на билото и се загледахме в града.

— Иска ми се това да не беше истина — каза Бел. — Изобщо нищо от тази история да не се бе случвало. Или поне да беше останало някъде в миналото. Но знам, че не е. Никога няма да свърши.

— Ами тогава да не ходим.

— Няма как. Това би било малодушие. Длъжна съм да отида.

Лута се дълго с колата, но накрая намери Лагуна Кениън Роуд.

Сега следи семейството от безопасно разстояние, наблюдава ги, докато пресичат широкото открито пространство, обрасло в диви цветя и пелин.

Когато спират пред малка барака, той изчаква зад едно дърво, вдига бинокъла до очите си, нагласява фокуса, докато картината се избистря: лицето на жената отблизо, русата й коса, сините очи.

Насочва вниманието си към мъжа, фокусира се върху мускулестите му ръце. На единия бицепс има размазана затворническа татуировка. Пита се кога ли, по дяволите, този ще се разкара нанякъде.

Бинокълът се връща върху жената, тя е тази, която го интересува. Тя знае нещо — тази хубава жена с тревожно невинно лице.

Т. Джеферсън Паркър

10

Никога не съм обичала да ставам рано сутрин. Но днес просто не можех да чакам музата ми да си размърда мързеливия задник и да ме поръси със златния прашец на вдъхновението. Имах срок: следващата седмица. Щях да се измъча, но за нищо на света не можех да го пропусна. Въпреки някои широко разпространени схващания относно професията ми на „артист“ (с френско произношение) аз не съм жена, която се оставя да я носи течението. Планирам. Изяждам се отвътре. Работя по график, защото имам сметки за плащане. Вдъхновението е лукс, който не мога да си позволя.