Няма покой за мъртвите

Беше дрезгав и тих, почти шепот, но смразяващ кръвта.

— Пъхни дясната си ръка докрай в предния джоб на джинсите. Бавно.

Аз се подчиних. Може да съм израсла във ферма, но не съм някаква мъжкарана. Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми блъскаше като парен чук. Очите ми сълзяха. Не можех да вдишам въздух в дробовете си.

— Само така, Бел — прошепна гласът.

Той знае името ми.

О, боже. Той знае името ми.

Запитах се дали може да е някой от бившите съдружници на Дон. Още когато се оженихме, знаех, че е лежал в затвора. И сега, колкото и да ми се кълнеше, че е станал нов човек, не изключвах да е кривнал от правия път поне веднъж… или по-често. Но като всяка влюбена жена, бях склонна да му прощавам.

Мислейки, че търси Дон, аз избъбрих:

— Дон не е тук. — Едва след като думите излязоха от устата ми, си дадох сметка каква глупост бях направила, признавайки, че съм сама вкъщи. — Какво искате?

— Отговори. — Беше застанал зад гърба ми, така че нямах никаква възможност да видя лицето му. Тялото му се отърка в моето; побиха ме тръпки на ужас и отвращение. — Знам, че си ходила да се видиш с нея.

Отначало не разбрах какво ми говори.

— Роузмари Томас. Била си й на свиждане вечерта преди екзекуцията.

Мозъкът ми трескаво се опитваше да осмисли чутото.

— Не го отричаш — прошепна той.

Преглътнах; острието остърга шията ми. Успях да изграча:

— Да, видях се с нея.

Дъхът му леко рошеше косата ми, носът му се триеше в ушната ми мида.

— За какво си говорихте?

— За нищо важно.

— Лъжкиня. — Той изви още по-силно ръката ми и аз извиках от болка. — Опитай отново.

— Говорихме за… ааа!… за деца.

— Не ти вярвам. Кажи истината.

— Това правя. Казвам истината.

— Сигурна ли си? Значи двете с Роузмари просто сте… разговаряли?

Моето „да“ беше немощен шепот от стиснато гърло; и двамата вече шепнехме.

— Сигурна ли си, че не ти е дала нещо онази вечер?

Господи! Той откъде знаеше?!

— Даде ми някои съвети.

Очевидно онзи не беше удовлетворен от отговора ми. Той внезапно пусна ръката ми, сграбчи ме за косата и рязко наведе главата ми на една страна, като размахваше мастихина пред очите ми.

— Лъжеш!

— Не! Моля ви…

Той отново притисна острието към шията ми и този път кожата поддаде. Заболя ме и извиках от уплаха.

— Кажи ми всичко, или следващия път наистина ще те заболи.

Ами ако му кажех какво ми бе дала Роузмари, какво ли щеше да направи? Да ме остави жива?

Не, със сигурност щеше да ме убие. И то доста болезнено. Представих си го ярко: тялото ми, проснато на земята, с прерязано гърло и с очи, оцъклени към оберлихта. Дон или децата щяха да открият трупа ми. Или пък кучетата. В съзнанието си едва ли не чух лая им, докато се опитваха да ме съживят.

Но кучешкият лай не беше плод на въображението ми. Той се засилваше. Някой бе пуснал кучетата от къщата.

Въпреки парализиращия страх, който ме бе обхванал, аз успях да надам писък — толкова силен и продължителен, че ме заболяха ушите и гърлото.

Нападателят ми отстъпи неволно крачка назад. Ножът изтропа на пода, чух как стъпките му се отдалечават; краката ми вече не ме държаха и аз се строполих на колене, задавена в спазми за повръщане. Не чувах нищо, освен кръвта в ушите си и ударите на сърцето. Наведена в молитвена поза напред, стисках ножа в двете си ръце, за всеки случай.

Но не беше само биенето на сърцето — нечии стъпки се приближаваха към мен, докато спряха до главата ми. Една ръка ме пипна по тила и аз изпищях.

— Бел?

Ужасена, вдигнах глава, като очаквах да е той.

— Дон! О, слава на бога, ти…

— Какво стана, по дяволите? Кой ти стори това?

— Не знам. Избяга през вратата. Моля те, недей…

Но Дон го нямаше вече. Чух го отвън как подсвирва на кучетата.

Можех да си спестя усилието. Дон не беше човек, който ще остане при мен да ме пази, когато все още можеше да причини телесни повреди на осмелилия се да ме нападне. Една част от мен се питаше тревожно какво ли би могъл да му стори, докато друга съжаляваше, че няма как да го види.

Останах коленичила на пода, с ножа в ръце. Твърде зашеметена, за да плача. И твърде уплашена, за да помръдна от мястото си.

Когато Дон се върна запъхтян, с изкривено от ярост лице и затръшна вратата след себе си, разбрах, че не го е хванал.

Скочих и се затичах към него. Силните му ръце ме обгърнаха и ме притиснаха към гърдите му.

— О, Дон! Ако не беше…

— Шшшт, скъпа. Аз съм с теб. И винаги ще бъда.

След годините брачен живот и след хилядите въпроси от най-различни хора как сме се събрали, аз лично нямах обяснение. Знаех само, че никой през живота ми не се бе грижил за мен така, както Дон. Никой не ме бе обичал колкото Дон. Той беше готов на всичко, за да ме направи щастлива, и аз знаех от първа ръка колко широко е неговото понятие за „всичко“.

След като престанах да треперя, той се дръпна назад, за да ме огледа. Погледът му се прикова върху раната на гърлото ми.

— Но ти кървиш!

— Драскотина.

Той стисна челюсти.

— Достатъчно ли си спокойна, за да позвъниш на деветстотин и единайсет?