Няма покой за мъртвите

— Май трябва да започна да сменям кръчмите — каза с усмивка Реджайна, докато заемаше обичайното си място в „Бясното куче“, а барманът, без да я пита, постави пред нея един „Джеймисън“ без лед и запотена бутилка „Бъдуайзър“. — Все нещо помниш за истинския живот, нали? Представи си колко бих се набутала, ако започна да черпя всяко умиращо ченге.

Реджайна Купър беше автор на няколко книги за големите случаи, за чието разкриване службата й бе допринесла по времето, когато беше главен съдебен лекар на Сан Франциско. Книгите й се смятаха за шедьоври в областта на съдебната медицина и известно време след публикуването им Реджайна беше постоянно присъствие в тематични токшоута по всички кабелни телевизии, докато накрая и това й писна. По същото време една телевизионна мрежа купи правата за биографичен сериал, в който бивша манекенка на бански костюми се превъплъщаваше в някаква забавна и леко смахната нейна версия, макар в реалния живот Реджайна да беше по-забавна и по-смахната, и далеч по-интелигентна от екранния си образ.

— Какво говориш? — сопна се Нън. — Още не съм тръгнал да умирам.

Той чу собствения си смях сред гълчавата на ирландската кръчма. В помещението миришеше на мокър картон и застояла бира, дървеният плот под лакътя му беше леко грапав от натрупана мръсотия.

— Сигурно умираш, и то от скука, след като си опрял до мен за компания. „Който иска да си прекара весело, да позвъни на главния съдебен лекар на Сан Франциско.“

— Знаеш защо ти позвъних — каза сериозно Нън.

Реджайна стисна клепачи и поклати глава.

— Не-е-е. Няма да стане, братле.

— Теб пък какво те смущава?

— Да се ровя отново в един случай, приключен преди десет години, по който при това всички първоначални изследвания са правени в Германия?! Смущава ме, естествено.

— Помисли малко, преди да ме отрежеш.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, братле? Че за теб времето е спряло. И преди сто години да беше живял, и след още сто да си жив, хората винаги ще те знаят какво представляваш.

— И какво представлявам, Реджайна?

— Ти си един объркан човек.

— На теб не ти ли пука, че една невинна жена може да е била осъдена на смърт отчасти по наша вина?

— Имам чувството, че разговаряш с телевизионната ми версия. — Реджайна стана от стола си и бръкна в джоба си за пари.

— Чакай! — Нън сложи длан върху китката й точно в момента, в който от уредбата започна една сърцераздирателна балада на Боб Дилън.

Тя замръзна на място.

— Всичко наред ли е, Реджайна? — попита Мик, едрият внушителен барман, и се надвеси заплашително над Нън.

— Да, да, няма проблем — отвърна тя.

— Моля те! — каза Нън, след като барманът навъсено се оттегли. — Навремето се доверяваше на инстинкта ми.

Нищо не поставя една жена, цял живот разчитала на хумор в отношенията си с хората, в по-неудобно положение, отколкото сериозността.

— Макгий.

— Какво?

— Игнейшъс Макгий — каза Реджайна. — Съдебен антрополог. Когато трябва да се ровят стари кости, никой не може да му стъпи на малкия пръст. Но е много трудно да се влезе във връзка с него. Живее в Бостън и календарът му е запълнен за години напред. А освен това не обича много живите.

— Близо съм до приключване на цялата история. Трябва ми помощта ти, Реджайна. Не би ли могла поне да ми уредиш един разговор с Макгий?

Раменете на Реджайна увиснаха напред; тя се върна на столчето си и блъсна чашата с уиски настрани.

Ежедневието се повтаряше неумолимо в своя затворен кръг. В Сан Франциско сутрините бяха обвити в сивкав мраз, който пронизваше до мозъка на костите. Също и късните следобеди. Едва около обяд времето се изясняваше и беше топло и приятно. Нън спеше до късно, като обикновено се събуждаше по слънце вместо в противната сутрешна мъгла. Той съзнаваше, че облекчението е само временно, но все пак това му даваше сили да се изправи на крака.

Понякога в късния следобед той тръгваше да следи Стан Балард. Стан може би си бе мислил, че с тунингованата си спортна кола се е извисил далеч над простосмъртните, но истината беше, че точно тя го превръщаше в лесна мишена — отдалеч се виждаше какво нагло, нафукано копеле е. Нън го наблюдаваше от разстояние при срещите му на вино и сирене с Питър Хюсън на яхтата на Питър.

Нън така и не можеше да приеме факта, че Стан е съпруг на Сара. Мислеше си за Сара и нейния… мръсник, мерзавец, отрепка — всичко друго, но не и съпруг.

Той бе проследил въпросния мръсник и мерзавец, въпросната жалка отрепка, до гроба на Роузмари Томас и се бе чудил какво ли търси там, с мазната самодоволна усмивчица на лицето.

Ето на! Това доказва всичко. Аз го мразя не само защото ми отмъкна жената. Той не е този, за когото се представя. Крие истинското си лице. От Сара и от света.

Междувременно Питър, този пършив плъх, докарваше Нън до почти същата, ако не и до по-силна ярост с пропиляния му живот, изграден върху пресъхващия кладенец на фамилното богатство.