Няма покой за мъртвите

Все по-често краката на Нън го отнасяха сами до старата фабрика за курабийки с късметчета — свърталище на хероиново и метадоново зависими, започнало като невинен център за обмен на игли. Пушачите на крек отравяха въздуха с лулите си. По принцип пушещи и боцкащи се трябваше да бъдат разделени в самостоятелни помещения от двете страни на коридора, но на такова място кой ли би тръгнал да се оплаква? Някакво мръсно мършаво куче заскимтя отчаяно, като видя Нън, после се задави в кашлица. Каишката на помияра беше увита около китката на един отдавнашен представител на средната класа, сега покрит с татуировки и пиърсинги, който използваше кучето като реквизит, за да проси с него по улиците, и го хранеше колкото да не умре от глад.

Когато един от обитателите го попита какво има за продан, Нън промърмори изтърканата история за изгубилия се сенилен вуйчо — същата, която бе съчинил преди години, докато търсеше Кристофър Томас. И макар че не малко от човешките сенки, блуждаещи наоколо, бяха чували историята, той не се тревожеше особено, че някой от тях може да се сети.

— Кажи ми — попита Нън, — не си ли го виждал случайно?

— Кого?

— Вуйчо ми — отвърна Нън и му показа снимка на Крис Томас.

Сянката пребледня и започна да трепери, поглеждайки през рамото на Нън към новопристигналите.

Сега на входа към свърталището бяха застанали двама високи и стройни добре облечени млади азиатци. Излъчваха добро здраве и самочувствие, в рязък контраст с останалите обитатели на това място. Двамата бяха бледи останки от златния век на Хонг.

— Да не си се загубил или си ченге? — попита по-слабият от двамата.

— Май… нито едното, нито другото — отвърна уклончиво Джон.

— В такъв случай нямаш работа тук. Което вече е проблем. А пък всеки проблем по тези места е мой проблем.

Младокът имаше белезникав белег по дължината на шията си, сякаш някой се беше опитвал да го самоубие.

— Може пък да си търся курабийката с късметчето, да се зарадвам и аз най-после на хубава вест — опита се да се пошегува той.

— Ченге, а? — повтори мъжът.

Междувременно по-набитият беше бръкнал в якето си с маскировъчен цвят. По ъгъла на китката му Нън прецени, че едва ли се готви да вади пистолет — по-вероятно нож или бокс.

За двамата би било далеч по-лесно, ако Джон наистина беше ченге. Тогава можеха да му предложат подкуп или да се правят, че не го забелязват, в зависимост от причината за присъствието му. И тук анонимността му работеше в негова полза. След като не знаеха кой е и какъв е, всяка атака срещу него би могла да бъде опасна.

— Странно — каза той. — Търсех вуйчо си. Случайно да го познавате?

Той вдигна снимката на Кристофър Томас и им я показа, като наблюдаваше внимателно лицата им. И двамата леко присвиха очи, но не казаха нищо. Едва ли щяха да разговарят с него, но той се надяваше посещенията му да разбунят гнездото на стършелите. От десет години насам Джон Нън не се бе чувствал толкова жив.

Роузмари, гледаш ли?

— Е, да. Не съм и очаквал да го знаете. Просто питам.

— Вуйчо ти не е тук, не е бил нито веднъж, когато си идвал да питаш за него. Сам виждаш, че го няма. Върви си.

Джон бръкна дълбоко в джобовете на панталона си.

— И знаете ли кое е най-странното? — попита той, като се оглеждаше из мръсното свърталище. — Влизам аз тук, за да търся своя отдавна изгубен вуйчо, и откривам кучето си Макс, което ми откраднаха от двора. Ще викна полиция, за да си го взема обратно от оная откачалка с татуирания Христос на челото.

— Не си губи времето — каза събеседникът му и погледна партньора си.

Другият извади от джоба си нож с автоматично острие и направи огромна крачка към Джон. След като Джон не изпищя от ужас и не побягна, а остана невъзмутимо на мястото си, гангстерът го подмина, отиде до наркомана с кучето, който беше в несвяст, и преряза каишката до ръката му.

— Макс, ела тук, старче! — повика го Джон.

Кучето тутакси притича до него, скочи в ръцете му и започна да го ближе. В отчаянието си то сигурно би отишло при всеки, който го повикаше с благ тон и по име, но за по-сигурно Джон бе бръкнал в джоба си, където носеше резенчета сушено говеждо за из път по време на дългите си скитания по улиците на града, и животното сигурно ги беше подушило от километри. Един от приятелите му беше собственик на приют за изоставени животни и до дни Макс щеше да има нов дом.

— Е, сега ми стана по-добре — каза той, като свали кучето на земята и го поведе за каишката. — Хайде да те водя на разходка, старче.

Матю Пърл

12

Ханк Закарайъс винаги усещаше кога го следят, макар да не бе успял да огледа добре преследвачите си и имаше само най-смътни подозрения кои можеха да бъдат.