Няма покой за мъртвите

Ако управата на „При Стив“ си бе поставила за цел да създаде атмосфера като във филм ноар, опитът беше пълен провал. И все пак, въпреки — или може би поради — възкиселата смес от застояли алкохолни изпарения, телесни миризми и евтин парфюм, заведението беше пълно. Срещу банкнота от двайсет долара една обилно намазана с руж пеперудка от постоянното присъствие на бара му посочи с пръст задната стаичка, изпълнена с непрогледен цигарен дим. Той веднага позна Арти Руби — жив скелет, излязъл сякаш от разказ на Ръниън, с торбички под очите и угарка от пура, забучена в ъгъла на устата. Поизтритото кожено кресло до бившия полицай беше свободно. Пепелникът до лакътя му беше препълнен.

— Толкова по въпроса за драконовските мерки против тютюнопушенето в Калифорния — рече Закарайъс, като премести пепелника на близо метър встрани и се отпусна тежко в креслото.

— По-евтино ми излиза да снасям на ченгетата, отколкото да плащам глоби — отвърна Руби, без да отмества погледа си, вперен в някаква точка право напред. — Между другото, ония двамата, които пушат ей там, са ченгета. А ти кой си всъщност?

Закарайъс се представи.

— Аха. Чувал съм за теб.

Закарайъс разтърка очи, които вече лютяха от дима. От осемнайсет години той не пушеше и оттогава надушваше като хрътка миризмата на тютюн и можеше да усети пушач от пет метра. Руби още не беше погледнал към него, но дори и така се виждаше, че в човека има нещо жалко. Дребно. Това беше думата, която изскочи в съзнанието на Закарайъс. Арти Руби беше дребно човече с ограничени възможности.

— Имам три двайсетачки в джоба си — каза Закарайъс. — Твои са, ако се махнем за малко от този дим, за да поговорим.

Закарайъс веднага се запита дали не бе редно да му предложи повече, но нещо в Руби му показваше, че би било разумно да инвестира остатъка от онази стотарка и половина на части, за да му стигне за по-дълго.

— Нямаш ли повече? — попита жалкото човече.

— Ако ми хареса онова, което имаш да кажеш, може и да се намери.

— Викай ми Арти — каза оня, после се оттласна рязко с лакти от масата и тръгна напред по коридора.

Двамата прекосиха оживения бар и приседнаха до една сякаш забравена масичка в осветения със скрита светлина ъгъл на помещението.

Не беше за вярване, че това хърбаво човече с тъжния поглед и торбичките под очите някога е бил полицай.

— Бил си в охраната на музея „Макфол“ — каза Закарайъс. — Сигурно познаваш добре сградата, както си познавал навремето и Роузмари и Крис Томас.

Арти продължаваше да гледа право пред себе си в тълпата от посетители.

— Виж какво, изобщо не съм пипал онзи кокаин в хранилището за веществени доказателства. Бях честно ченге. Е, може от време на време да съм кръшвал встрани от пътя, случвало се е да се сдуша с някой дребен мошеник, колкото да се добера до по-едрия. Но с нищо не бях заслужил онова, което ми се случи.

— Кой те нае на работа в музея? — попита Закарайъс, за да го върне към темата.

— Превърнах се в парий, дявол да го вземе! — Тъгата в очите на Арти се бе засилила и за миг на Закарайъс му се стори, че онзи ще се разплаче. Вместо това той си изпроси от него да му плати сметката за вечерта и начаса си поръча уиски и бира.

— Арти, разкажи ми за Крис Томас.

— Нищо не знам. Томас беше уредник на музея, а аз охрана. Двамата живеехме в различни светове. Когато си тръгваше от работа, му казвах „лека нощ“. Това е.

Поръчката пристигна и шотът „Уайлд Търки“ изчезна в гърлото му още преди сервитьорката да си бе обърнала гърба. Закарайъс си даде сметка, че Арти бе пил още преди пристигането му.

— Чувал си слуховете за Томас…

— Ами чувал съм, и какво от това, човекът изневеряваше на жена си, много мъже го правят. — Арти все така избягваше погледа му.

— Нямах това предвид. Говореше се за дрога, фалшификати, кражби на картини.

— Нищо не знам по въпроса. Както ти казах, свършвах си работата и си отивах вкъщи.

Закарайъс съзнаваше, че вече беше късно да изкопчи полезна информация от този човек. Бирата му също бе изчезнала и Арти вече заваляше думите. След кратко колебание Ханк извади пачката банкноти, запази една двайсетачка за себе си и му подаде остатъка под масата.

— Ето, плати си и пиенето с тях — каза той.

Закарайъс бе направил едва крачка към изхода, когато Арти Руби се покашля, погледна нагоре към него и каза с дрезгав шепот:

— Не си пъхай носа където не ти е работа, Закарайъс. Ровиш в помийна яма, гледай да не се опръскаш.

Майкъл Палмър

Дневникът на Джон Нън

След Чайнатаун отидох на една среща, от която нищо не се получи, така че отидох и на втора. Мисълта, че на възпоменателната среща, чиято дата наближаваше, щях да видя Сара, не ми даваше покой. Ах, как копнеех да фрасна Стан Балард в лицето! Не, излъгах. Исках да му пусна един куршум в сърцето. Така щяхме да сме квит. И в моето имаше дупка.