Няма покой за мъртвите

— Все още имам някои въпроси относно мъртвия ти любовник Кристофър Томас.

— Ти луд ли си? Минаха дванайсет години оттогава, всичко свърши. Не можеш да съживиш призрак, Нън!

Устата й беше пресъхнала и лепнеше.

— Не е призрак онова, което се опитвам да съживя. Както и да е, на твое място бих се държал малко по-сговорчиво с един полицай, дори бивш и дискредитиран, който има въпроси към мен.

Тя му направи знак с ръка да продължи.

— Виж сега — започна Нън, — Томас може да е бил женкар, но той не се хващаше с всяка жена. Имаше си тип: образовани, изискани жени, за които да е сигурен, че в един момент няма да започнат да го изнудват. Извини ме за откровеността, но ти не си от тях. И се питам: за какво му е притрябвало да се замесва с една покварена скитница като теб?

— Това въпрос ли беше или констатация? — попита тя, отваряйки бутилка минерална вода, която се беше стоплила в чантата й.

— Заради дрога?

Хейл не отговори.

— Знам достатъчно за теб и ако не ми съдействаш, мога да ти уредя такава присъда, че когато излезеш, симпатичното ти лице да прилича на смачкана стара автомобилна гума. Може да съм дискредитиран, но още имам приятели в полицейското управление на Сан Франциско.

Тя се насилваше да изглежда спокойна. Този човек нищо не може да й направи. Беше бита карта. Случаят беше приключен.

— Между другото, в „Риц“ имат охранителни камери…

— Какво искаш да знаеш?

Андрю Ф. Гъли

15

Нън си беше тръгнал. Хейл стоеше в средата на стаята и гледаше изпитателно лицето си в евтиното огледало. Видяното никак не й хареса. Та тя се бе отказала от някогашния си живот. Бе направила всичко по силите си, за да остане далеч зад гърба й, но ето че Нън я бе върнал към миналото, използвайки цялата компрометираща информация, която бе успял да събере, за да я принуди да му съдейства. Тя все още не знаеше колко и какво точно бе научил за нея.

Нима я бе следил, нима бе видял какво бе направила в „Риц“?

Сигурно. Така или иначе, Хейл не биваше да остане нито миг повече в тази стая. Нън може би я дебнеше отвън, но тя трябваше да се махне от тук.

С глава, сгушена между раменете, тя тръгна бързешком по пътеката към колата си.

Още щом седна зад волана, запали двигателя и даде газ.

Само по-спокойно, каза си тя. Нужно беше да се съсредоточи върху шофирането, докато колата се носеше по улиците, сякаш беше болид от „Формула 1“. След поредица от сложни маневри, предназначени да разкрият и заблудят евентуална „опашка“, тя се отдалечи от квартала. Точно сега не биваше да се оставя да я проследят.

Придавайки си безгрижен вид на човек, който няма никакви проблеми, тя свали прозореца на колата, остави морският вятър да развява дългата й червеникава коса, облегна се назад и се отпусна.

Същевременно си мислеше: Роузмари Томас бе екзекутирана за убийството на съпруга си. Сега, след толкова години, онзи полицейски инспектор се опитва да ме използва, за да разкрие факти за миналото на Крис, докато Тони Олсън ме кани на някаква възпоменателна среща, макар че никога не съм била приятелка на Роузмари, а на всичко отгоре се чуках и със съпруга й.

Защо ли?

Погледът й беше вперен напред, в пътя.

Кой има полза от отварянето на старите рани?

Помисли си за Крис. Тя още тогава го бе прежалила и нямаше никаква причина да го убива. Или поне така бе обяснила на ченгетата. Което, разбира се, беше лъжа. Бе излъгала себе си, че можеше толкова лесно да го забрави, да се откаже от него.

Въздъхна.

Не че беше още влюбена в Кристофър Томас след всичките тези години, просто не можеше да се примири с онова, което й бе причинил. Та той й бе отнел нещо голямо и тази загуба не можеше лесно да бъде възстановена.

Но защо й трябваше да се отбелязва годишнината от смъртта на Роузмари? Какъв беше смисълът на това?

Отново се сети за Нън. Беше чувала, че се е пропил, че жена му го е напуснала и се е омъжила за финансовия гуру на семейство Томас.

Защо ли Нън не оставеше тази история да отиде в небитието, при Кристофър и Роузмари? И какво щеше да стане, ако той не удържеше на думата си и тя — Хейл — се озовеше в затвора?

Отби към един „Бъргър Кинг“ и спря колата пред гишето за храна за вкъщи. Бе почувствала внезапен глад, а й бе нужно и време, за да мисли. Искаше да си припомни всичко, останало в съзнанието й за хората, свързани със смъртта на Крис Томас.

Поръча си голям бъргър без сирене и диетична кока-кола. Самият факт, че бе стигнала до гишето за храна за вкъщи на „Бъргър Кинг“, показваше колко беше изпаднала.