Няма покой за мъртвите

Убийството на Крис Томас и последвалата екзекуция на Роузмари Томас бяха помрачили живота на мнозина млади и обещаващи техни познати, които вече не бяха толкова млади, а още по-малко обещаващи — включително нейния. Особено нейният.

Хейл паркира колата в една странична уличка и изяде бъргъра, като си мислеше за Кристофър и за жената, която я бе изместила от живота му — Джъстин Оулгард, неговата заместничка по времето, когато Крис беше уредник на музея.

Тази кучка поне се уреди на постоянна длъжност, помисли си злобно тя.

А аз какво спечелих от тази работа?

Дж. А. Джанс

Дневникът на Джон Нън

До възпоменателната среща остават два дни, още нямам нищо на ръка, но ми се струва, че се приближавам до истината. Не ме интересува как точно ще стигна до нея; знам само, че това няма да стане в съдебната зала, наоколо няма да кръжат лешояди от медиите, нито някакъв напорист окръжен прокурор ще дрънка глупости как държавата била длъжна да се защити от Роузмари Томас и такива като нея.

Преди години, когато болката ставаше нетърпима, слизах в метрото и заставах на ръба на перона, за да видя дали ще имам смелостта да направя още една крачка напред срещу приближаващия влак. По същата причина до ден-днешен ходя по барове. Има един бар на две пресечки от дома ми. Мрачно, безрадостно място, с неприятна миризма, обикновено няма жив човек. Зад бара вечно стои някакъв едър чернокож с татуировки и бърше чаши, без да продума. Поръчвам си „Джак Даниълс“ с лед, пъхам носа си в чашата, вдишвам дълбоко и се питам: А стиска ли ти да отпиеш? Преди Тони Олсън да ме спаси, всеки път, когато празнотата отвътре заплашваше да изтръгне душата ми, алкохолът неизменно ми носеше облекчение.

Сега чашата върху лъснатия бар, запотена отвън, с проблясващи кубчета лед, ми изглежда все така привлекателна, но аз не я докосвам. Седя и я гледам с пълното съзнание, че изпия ли тези двеста грама, ще пропадна в една черна дупка, от която няма излизане.

Тази вечер седях и се взирах в чашата, докато видях собственото си отражение да се пули насреща ми. Обикновено и останалите блуждаещи призраци се включват в представлението, всички до един: Сара, Роузмари, Тони, Крис Томас — като актьори, които заемат мястото си на сцената.

Кой ли от тях щеше да ме тормози тази вечер?

Знаете ли кого видях? Баща си. Видях го такъв, какъвто беше на моята възраст, уморен от живота и плъзгащ се по наклонената плоскост на зависимостта.

Станах, облякох сакото си и излязох навън в нощта.

Когато стигнах до дома, прекрачих някакъв клошар, който се търкаляше пред входа на сградата, и тръгнах по коридора към малкия си апартамент. Никога не отварям прозорците и още щом отключих вратата, в носа ме удари спарена миризма на застояло. Свалих си обувките и легнах на канапето. Телефонът иззвъня. Вдигнах.

— Джон Нън? — попита уморен глас от другата страна.

— Кой се обажда?

— Ханк Закарайъс.

Уважавах Закарайъс, но не мога да кажа, че го познавах добре.

— От години вече не работя в полицията, така че, ако ме безпокоиш посред нощ за клюки, не мога да ти помогна.

— Не е това. Виж, трябва да поговорим. Имам нужда от помощ, а същевременно знам, че и аз мога да ти помогна.

— Да не си пиян? Гласът ти звучи странно.

— Разбиха ми устата.

— Какво се е случило?

— Ще ти разкажа, като се видим.

Той ми даде адреса си.

Нямах какво да губя. По-добре това, отколкото да прекарам поредната безсънна нощ в спомени за екзекуцията, за деня, в който Сара ме заряза, за всяка грешка, за всяко покаяние. Взех такси до адреса на Закарайъс — занемарена, воняща на къри жилищна кооперация, в която наемите се контролираха от общината.

Закарайъс не ме чакаше на входа, но вратата беше отключена и аз влязох. Заварих го сгърбен в едно кресло с висока облегалка, по лицето си имаше охлузвания, очите му бяха насинени и подути.

— Какво стана? — Когато пристъпих към него, видях, че носът му също е разбит и е натъпкан с тампони памук. — Кой го направи?

Закарайъс отпи голяма глътка от питието си.

— Не знам. Беше с маска.

— Обир ли беше?

— Ако ме бяха обрали, Нън, нямаше да занимавам теб. Щях да позвъня направо в полицията. — Той дишаше през устата; ръката му все посягаше към чашата.

— И така, Ханк, защо ми се обади? — попитах аз, като седнах на канапето.

Над газовата камина, която имаше вид, сякаш не беше ползвана от години, висеше голям плакат на Че Гевара, а под него — малък православен кръст.

Закарайъс помълча, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Получих покана за възпоменателната среща — каза накрая той.

— Е, и?

— Ти знаеш, че Роузмари беше невинна.

За какво друго би желал да говорим, наистина?

— Сега съм почти сигурен, че е така.

— Сега? Когато вече не можеш да й помогнеш? Защо не ми съдейства тогава?

— Всички улики сочеха към нея. Повикаха ме да дам показания в съда и аз казах каквото мислех. И от този момент нататък делото тръгна в определена посока. Опитах се да го спра, но не успях. Все още плащам за грешката си, Закарайъс.