Няма покой за мъртвите

Но изражението на лицето й се беше променило и тя не ме последва към вратата. Стоеше, кръстосала ръце на гърдите си, и ме гледаше. Дори в полумрака виждах, че лицето й беше зачервено. Това сянка ли беше на брадичката й или размазано червило?

Тя протегна ръка с дланта нагоре.

— Дай ми гривната.

Аз примигнах.

— Какво?

Тя вдигна ръце и ги разтърси, сякаш за да ми покаже какво е гривна.

— Имах шест. Сложих ги на нощното шкафче, когато се събличах. Ти какво си мислиш, че не мога да броя ли?

Вдигнах рамене, сбърчих чело и си придадох невинен вид, сякаш не разбирах какво ми говори.

— Да не си я скрил, докато бяхме в леглото? Виж, просто ми я дай. — И тя ме обля с онзи студен зелен поглед.

Аз я изгледах с присвити очи.

— Ти за крадец ли ме мислиш?

Обзе ме онова познато чувство, когато силна болка пронизва гърдите ми, а някой сякаш ме души за гърлото. Първия път, когато го изпитах, си бях помислил, че умирам от инфаркт. Оттогава вече знаех какво е. И все се заричах да направя нещо по въпроса.

— Та това е „Картие“, по дяволите! Старинна гривна „Картие“, антика! Не мърдам от тук без нея.

— Ти си луда. Никаква гривна не съм вземал. — Сърцето ми биеше ускорено. Представях си гривната, където я бях скрил, между матрака и таблата на леглото.

— Престани да ме будалкаш — каза тя и въздъхна като слаба актриса. — Или си мислиш, че няма да повикам полиция?

Не смятах, че ще се стигне дотам, но извиках с престорен гняв:

— Полиция ли? — Болката в гърдите ми се усилваше, сърцето ми блъскаше като чук. — Аз да не съм крадец!

Тя направи две крачки към мен. Ръцете й, отпуснати до хълбоците, бяха стиснати в юмруци.

— Именно, крадец си. Върни ми гривната. Върни ми я… крадецо!

Дори не извика, когато я зашлевих. Просто примижа и размърда челюстта си нагоре-надолу, сякаш предъвкваше нещо.

Кожата й беше изненадващо мека.

Отново можех да дишам нормално, но вече се разкайвах за стореното. Ръката, с която я бях ударил, ме болеше, но това не беше най-лошото. Усещах, че съм направил непростим гаф.

Плесницата отекваше в ушите ми.

— Извинявай — казах. — Не исках да те ударя. Наистина не исках. Наистина. Не те лъжа.

— Ти луд ли си бе, нещастнико? — прошепна тя.

— Знаеш ли какво? Ето. Вземи си гривната. Връщам ти я, и толкова. Всички са доволни. Нищо не е станало… нали?

Ръката ми трепереше, когато измъквах гривната от скривалището й. Подадох й я.

Тя я държеше в дланта си, сякаш самата не вярваше, че я вижда отново.

— Не ми се сърдиш, нали?

Какъв глупак!

Тя ме изгледа още веднъж. Отметна кичур коса от челото си. Дръпна реверите на сакото си, сякаш за да се скрие, и изхвръкна през вратата.

Дишах тежко. Въздухът свиреше в гърлото ми. Гледах вратата, сякаш я очаквах да се върне.

И разтривах юмрука си с длан.

Ето така ми причернява понякога. До един момент съм нормален човек, после в миг всичко отива по дяволите. Иначе не й се сърдех. Нямаше за какво да й се сърдя.

Гневът ми беше насочен другаде, и аз го знаех. През всичките десет години този гняв клокочеше вътре в мен. Не можех да забравя историята с работата ми при Кристофър Томас. Тя ме мъчеше всяка сутрин, като се събудех. Страхът. Смразяващото чувство на страх.

Помагах. Вършех си работата. И очаквах справедливо заплащане. Може да съм бил наивен, но си мислех, че тия типове ще делят по равно, както бяха обещали.

Разбира се, че не делиха. Във всеки случай, не по равно.

Кой съм аз? Някакъв вчерашен хлапак? И как така, дванайсет години по-късно стигнах до там да крада гривна от жена в леглото ми?! Колко по-ниско може да падне човек! Да се докараш до това положение, то си е за яд.

Сега беше моментът да направя нещо по въпроса. Така реших, докато седях и разглеждах натъртените кокалчета на ръката си. Това бе решението ми. Да си върна за всичко.

И в този момент отново усетих, че треперя, стаята отново се завъртя около мен и чак тогава разбрах, че оная кучка ми беше сложила нещо в питието. Господи! Не че и аз не бях слагал от време на време по някое хапче в питиетата на разни мацки, тъй че, може да се каже, си го бях заслужил, но пък… защо ли го бе направила?!

Полека-лека започнах да си спомням, че ми бе задавала някакви въпроси, ама да пукна, ако помнех какво й бях отговарял.

Какво й бях казал? Какво, дяволите да ме вземат, й бях казал?

Р. Л. Стайн

17

Сара Балард разбухна с длан възглавницата под главата си и отново си легна, загледана в светещите цифри на часовника върху нощното шкафче, които беззвучно отброяваха минутите, докато тя преживяваше отново и отново събитията от предишната вечер. Не беше нужно да се обръща, за да разбере, че мястото на съпруга й в семейното легло е празно. Осем и двайсет и три сутринта. Ако Стан се беше върнал вкъщи, след като си бе тръгнал демонстративно след вчерашната им разпра, откъм дневната вече щеше да гърми Си Ен Ен, а до ноздрите й щеше да достига аромат на прясно сварено кафе. Ала къщата беше притихнала. Призракът на Роузмари Томас беше на път да провали и втория й брак.