Няма покой за мъртвите

После изпи още една чаша кафе и си тръгна от заведението, отиде пеша по „Норт Пойнт“ до „Ембаркадеро“ и от там по „Грант“ стигна до кей 39. Беше необичайно тихо за този час, но космите на врата му изведнъж настръхнаха, сякаш някой го следеше. Обърна се и му се стори, че видя… нещо… неясно какво, но улицата беше безлюдна и той продължи пътя си.

След няколко пресечки отново изпита същото чувство. Този път, като се обърна, бе сигурен, че видя човешка сянка. Затича се, но когато стигна до ъгъла, не видя никого след пресечката.

Хайде стига за днес, каза си Нън и тръгна обратно към жилището си. Трябваше да свърши това-онова преди възпоменателната среща тази вечер.

Запалва колата и тръгва да следи бившата съпруга.

Когато жената влиза в универсалния магазин, той паркира, пресича улицата, преминава покрай щандовете с дамска парфюмерия и козметика, мъжко бельо и одеколони, без да изпуска от поглед бившата съпруга, която е само няколко метра напред, през двама-трима пазаруващи, повечето жени; рано е, магазинът е почти празен, така че е длъжен да внимава.

Някаква продавачка го издебва и пръсва афтършейв върху китката му; афтършейвът му замирисва на развалени портокали и той едва се сдържа да не замахне и да избие флакона от ръката й. Жената забелязва гневното му изражение зад огледалните авиаторски очила и се дръпва смутено назад, мълвейки извинения.

По дяволите, къде е тя? Нима я загуби? Поглежда първо наляво, после надясно.

Ето я.

Дели ги половин дължина на ескалатора.

Докато бившата съпруга оглежда отдела за дамски рокли, той застава до един щанд за кашмирени пуловери, ръцете му галят и опипват меката вълна, сякаш е човешка плът.

Преметнала няколко рокли през ръка, тя изчезва в пробната. Той изчаква минута-две и като се убеждава, че никой не го гледа, се шмугва след нея.

Тя е единствена в празната пробна. Краката й се виждат под вратата на кабинката.

Той се мушва в отсрещната кабинка и когато тя излиза, облякла една от роклите — къса, копринена — и се завърта грациозно пред огледалото, мъжът я наблюдава, затаил дъх, докато се върне в кабинката си, после се хвърля напред, блъсва я вътре, затваря вратата след тях и запушва устата й с ръка, докато с другата я сграбчва толкова силно през кръста, че й изкарва въздуха, като прошепва в ухото й:

— Нито звук, или ще те убия.

От гърлото й се изтръгва звук — нито писък, нито задавен вик, по-скоро жално скимтене, като на уплашено малко кученце.

— Не ти ли харесва роклята? — прошепва тя.

Той пъха ръка под копринената тъкан, смъква със замах презрамките от раменете й и дръпва рязко роклята, която се събира на купчинка в краката й, а тя остава по бикини; хватката през устата й е желязна, той усеща как мускулите на тялото й се стягат, докато шепне в ухото й толкова тихо, че едва чува собствените си думи:

— Ще му кажеш да не се доближава до възпоменателната среща за Роузмари Томас.

Бившата съпруга не казва нищо; цялото й тяло се тресе.

— Чу ли какво ти казах? — Устните му леко бръсват ухото й.

Тя кима няколко пъти, макар че дланта му е притисната към устата й.

— Кажи му го. От това зависи животът ти. Разбра ли? — От дъха му по шията й я побиват тръпки.

Тя кима енергично.

— Ще кажеш на онова бивше ченге да престане, нали? — Гласът му е дрезгав; ръката му леко отпуска хватката през устата й, като само я придържа под брадичката. — Отговори ми, искам да го чуя.

— Да — отвръща тя.

— Добре. — Ръката му я стиска за гърлото и тя усеща наболата му брада върху шията си, опитва се да извърне лице срещу него, но движенията й са блокирани. — Знам, че ще му кажеш.

В този момент наблизо се чуват женски гласове и жената прави опит да извика, но той я блъсва на пода и излиза тичешком от пробната; гласовете преминават в писъци, докато мъжът минава покрай купувачите, покрай стелажите с дрехи, разбутва слизащите с ескалатора, заобикаля щандовете с гримове и парфюмерия; горещият влажен въздух отвън го блъсва в лицето и той крачи към колата си, без да се обръща назад, и едва когато подкарва по „Ембаркадеро“, дишането му постепенно се възстановява.

Марша Тали

18