Няма покой за мъртвите

В много музеи има такива картини, навяващи определени мисли или спомени. Те са като немирни деца, които родителите избягват да показват пред гости, а пък тази картина не беше и за показване. В нея имаше някакво стаено напрежение, някакъв плашещ заряд. Докато наблюдаваше вълните, Джъстин долавяше нещо отдолу, под тях: нечие неясно присъствие, мълчаливо, дебнещо, готово да избликне към чифт съпротивляващи се бели крака. Някои картини действително говореха, и тази беше една от тях. Нейният истински сюжет — това бяха подводните течения на живота и причудливите същества, които дебнеха в мрачните подмоли. Тя огледа подписа.

Б. Макгуайър.

Бел Макгуайър.

Приятелката на Роузмари.

Докато навън се свечеряваше — най-омразната й част от денонощието — Джъстин си мислеше за времето, прекарано с Кристофър. За всичко, което бяха правили заедно, за принудата вечно да балансира, сякаш по въже, между личното и професионалното, между законност и престъпление; спомняше си как на моменти бе губила равновесие и за раните, които бе понасяла, падайки от въжето. Тази картина сигурно би се харесала на Крис, помисли си тя. Би му допаднала нейната потайност, лукаво подаваща жокер на зрителя, с който го мамеше и пращаше в грешна посока; начинът, по който превръщаше морето в мрачна, зловеща уличка. Но какво общо имаше това с Роузмари? Със същата Роузмари, приживе така сляпо вярвала в доброто начало у човека, което по никакъв начин не можело да почива на зло? Някой сигурно щеше да каже всички тези неща за нея на тазвечерната възпоменателна среща и Джъстин отсега знаеше, че ще слуша внимателно, ще кима в знак на съгласие, като през цялото време ще си мисли за онзи потаен свят, който покойната така и не бе успяла да види или пък, кой знае, може би бе видяла?

Джъстин пристъпи до прозореца и погледна навън, над покривите на града.

Футуристичната кула с форма на пирамида, маркираща финансовия център на Сан Франциско, сякаш висеше във въздуха, стъпила върху мъгла.

Заостреният й връх се подаваше над мъглата като острие на нож.

Плътна бяла пелена обвиваше основите й като погребален саван.

До музея „Макфол“ оставаха само няколко пресечки. Тони Олсън знаеше, че след още един завой ще види от лимузината си ярко осветените му прозорци. Елегантната сграда се отличаваше със свежи, ефектни акценти в цялостния си дизайн. Витите стълбища сякаш припкаха закачливо нагоре към изложбените зали; ярко контрастните цветови комбинации на главното фоайе забиваха предизвикателен среден пръст в лицето на сдържано консервативния интериор на „Уфици“ или Лувъра. Тони Олсън обичаше да примесва благотворителността с дяволитост. Той знаеше, че детето в него е вечно немирно и пакостливо, и когато лимузината взе последния завой и импозантният силует на „Макфол“ се изправи пред очите му, сякаш видя самия себе си в огледалото. Какво изтънчено и същевременно дръзко чувство за черен хумор бе нужно, помисли си той, за да използваш един храм на изкуството като сцена за почит към паметта на жена, осъдена на смърт, защото бе убила съпруга си! Вярно, самата Роузмари го бе пожелала в завещанието си, но той не намираше нищо забавно в тази идея, която при други обстоятелства би сметнал за особено находчива в дръзката й неуместност. По някакъв загадъчен начин Роузмари бе успяла да пробие защитните механизми на иначе недостъпното му лично пространство. През целия си живот Тони Олсън се бе вживявал, понякога твърде убедително, в ролята на мъжа загадка. Веднъж някаква репортерка го бе запитала като какъв иска да бъде запомнен от поколенията и той й бе отвърнал не без известна доза истина: „Като мимолетна мъгла“. Ала Роузмари бе успяла по някакъв начин да прозре през пелената от илюзии, обвивала живота му. Сякаш бе повдигнала крайчеца на завесата, зад която Тони Олсън криеше своя неръкотворен шедьовър, и само по едно-единствено ъгълче от платното бе успяла да възпроизведе с поразителна точност цялостната картина.

Лимузината закова внезапно насред шосето.

— Простете, сър — обади се шофьорът. — Някаква котка пресече пред нас.

Олсън погледна през прозореца и в леката мъгла видя котката, която притича до бордюра, спря се и изгледа дългата черна кола, която едва не я бе премазала. Беше черна с бели чорапки, като балерина, и за миг погледна Олсън право в очите, сякаш за да му каже: „Видя ли, пак ти избягах!“. Колко ли още шанса й бе дала съдбата, колко ли котешки живота имаше в запас, преди късметът неизбежно да й изневери?

Погледът на Джон Нън обходи събралите се. Приличаха на играчки от някакво зловещо коледно дърво, всяка вкопчена в своя изсъхнал крив клон.