Няма покой за мъртвите

Някакъв побъркан от любов Ромео преди години бе нарекъл косата й „огнена завеса“. На Хейл този израз й бе допаднал още навремето, а сега й се струваше толкова на място, че като се решеше пред огледалото, очакваше едва ли не изпод четката й да хвърчат искри. Красотата й привличаше вниманието на околните и в повечето случаи това й харесваше. Но не и тази вечер. Тази вечер тя предпочиташе да остане скрита за хорските погледи в музея „Макфол“. Надяваше се да преминава невидима от зала в зала, като малък кораб призрак, развял червено знаменце на кърмата. Да бъде ловец, а не плячка, поради което беше желателно — и далеч по-безопасно — да бъде невзрачна и незабележима като някоя отрупана с бижута стара вдовица, цялата в перли и диаманти, с увиснала шия, излъчваща миризма на камфоров спирт и „Шанел №5“. За момент — колкото и да беше абсурдно — тя се бе запитала дали да не се дегизира, но веднага отхвърли тази мисъл, защото списъкът на гостите не беше голям, всички се познаваха и нямаше как да проникне под чужда самоличност на събитието. Пък и кому ли би хрумнало да се яви неканен на годишнина от екзекуцията на осъден престъпник? Не, по-разумно бе да се яви като Хейл Пратчет, онази с развятата огнена грива.

Но след като веднъж пристигнеше в „Макфол“, какво щеше да прави нататък? Тя обмисли внимателно възможностите и методите си на действие. Щеше да се смеси с тълпата, преструвайки се, че е там по същата причина, както и всички останали: за да почете с присъствието си паметта на бедната мъртва Роузмари. Щеше да й се наложи да слуша какъв прекрасен човек е била Роузмари Томас, колко умна, колко образована — което, разбира се, правеше трагичния й край още по-нелеп. А че краят й е бил трагичен, нямаше съмнение. Хейл си представи себе си, привързана към металната количка, докато някакви безлични, безименни човечета дупчат с игли ръцете й, а тържествен мъжки глас чете приглушено смъртната й присъда. При мисълта за екзекуцията на Роузмари цялото й тяло се сгърчи от отвращение; знаеше, че все някой ще повдигне темата тази вечер и че тя ще трябва да стои там и да слуша.

Но в даден момент трябваше да се измъкне тихомълком и да се отдалечи и ако имаше късмет, едва ли щяха да я забележат, докато се скиташе от стая в стая. Разбира се, всеки път, когато на някого му хрумнеше да я заговори и да прекъсне обиколката й, щеше да се спира и да изслушва внимателно натрапника, но след малко щеше отново да се отскубне, междувременно използвайки всяко принудително прекъсване, за да търси с поглед помещението, което я интересуваше.

Тя помисли малко върху информацията, която бе изкопчила от Арти Руби. Смахнатият бивш полицай Нън я бе изнудил да спи с Руби, с надеждата да изкопчи това-онова за убийството на Крис. Вместо това Руби й бе намекнал нещо, което би могло да се окаже полезно за нея самата. Очевидно тя не беше единствената любовница на Крис Томас, оставила се да я въвлече в далаверите си с крадени картини. Друг такъв обект на желанията му беше почитаемата уредничка на музея „Макфол“ — Джъстин Оулгард. Хейл беше готова да се обзаложи, че след смъртта на Томас мис Оулгард едва ли се бе отказала от такъв апетитен източник на странични доходи. Щеше да се наложи да поразрови наоколо, но Хейл бе твърдо решена да открие нещо силно компрометиращо в кабинета й, нещо, което би й помогнало да притисне Джъстин, и така да върне дерайлиралия влак на живота си обратно върху релсите.

Тя погледна часовника. До събитието не оставаше много време, а през прозореца се виждаше как откъм океана се носи поредната характерна за Сан Франциско гъста мъгла. Тази вечер колите по улиците щяха да пълзят, налагаше се да тръгне рано, ако искаше да пристигне навреме и да подуши наоколо, преди някой натрапник да я заговори. Тя приключи бързо с грима — едно действие, което някога й бе давало увереност, но напоследък всяка новопоявила се бръчица върху образа й в огледалото беше повод за размисъл върху лошия живот, който бе водила и който бе твърде късно да промени.

В същото време в музея на изкуствата „Макфол“ Джъстин Оулгард посегна към питието си, както някои биха посегнали към патерица или спасителен пояс. Погледът й се отправи към малката маслена картина, която висеше в един тъмен ъгъл на галерията сякаш от десетилетия, всъщност от десетина години. Тони Олсън лично бе настоял да бъде окачена, изпълнявайки последното желание на Роузмари. Част от постоянната музейна колекция, тя бе поставена в стъклена витрина, сякаш беше „Мона Лиза“, но в една отдалечена, забутана зала, далеч от очите на посетителите. Джъстин знаеше, че навремето художничката е била приятелка на Роузмари Томас и че излагането на тази творба в музея не е нищо повече от акт на последна почит към покойник.