Няма покой за мъртвите

Извади една пожълтяла от времето вестникарска изрезка, в която се разказваше подробно за пътуването на Роузмари до Мексико и как била казала пред свои приятели, че според вътрешното й убеждение Крис никога нямало да се върне у дома. Що за глупост, помисли си той — също като онази медицинска сестра от Мериленд, която отровила съпруга си с инжекция за приспиване на слонове, като преди това разказвала пред колеги точно как смята да го направи.

Той разгледа черно-белите снимки на децата на семейство Томас — Лейла и Бен, с които беше илюстрирана статията. Същата кестенява коса и внимателно изучаващи очи като на майката, но докато косата на Роузмари беше дълга и права, косата на Лейла беше късо подстригана и къдрава, на дължина колкото на брат й. Нън се запита дали двете деца ще се появят на възпоменателната среща за майка им.

След статията дойде ред на снимки от местопрестъплението и протоколи от процеса; в продължение на повече от два часа Нън бе давал показания, описвайки доказателствения материал, открит в дъното на гардероба към спалнята на Роузмари: блузата, изцапана с кръвта на Кристофър, с едно откъснато копче, което впоследствие бе намерено във вътрешността на „Желязната дева“, и космите от главата на Роузмари, открити в стиснатия юмрук на трупа.

По дяволите.

Нън извади броя на „Ванити Феър“ от найлоновия джоб, в който го пазеше повече от десетилетие — същия брой, в който бяха отпечатали последното интервю на Роузмари преди екзекуцията, дадено в щатския женски затвор „Калифорния Вали“. На снимката беше в оранжев затворнически гащеризон и с бели маратонки. Очите му бягаха по редовете, като от време на време се спираха на някоя фраза. Роузмари разказваше случилото се от своя гледна точка: как Кристофър й поискал развод; как се бяха скарали в музея, след което как бе напуснала с гръм и трясък приема; и колко самотна и отчаяна се бе чувствала оттогава. Но тя категорично отричаше да го бе убила.

— Значи вашият съпруг е бил… женкар? — бе попитала журналистката.

А Роузмари, с характерното си ледено достойнство, бе отказала да отговори.

— И така — бе продължила невъзмутимо журналистката, — по какъв начин трупът на съпруга ви се е озовал в Eiserne Jungfrau, в „Желязната дева“, доставена на „Макфол“ за временна изложба?

На което Роузмари бе отвърнала, че няма представа.

— Ами доказателствата срещу вас?

И отново Роузмари не бе успяла да формулира очаквания отговор за този свят, жадуващ да чуе пълните самопризнания на една от малкото жени, обречени да умрат от смъртоносна инжекция в щата Калифорния.

Нън притвори очи и облегна глава на хладните плочки в банята. Той помнеше мига, в който бе видял списанието в павилиона за вестници. Докато се накани да прочете статията, Роузмари вече от два дни беше мъртва.

Той прибра внимателно всичко в куфарчето и затвори ключалките. Изми лицето си, избръсна се, после облече същата риза и панталони, които бе носил предишния ден, и леко разтърси Сара за рамото.

— Девет е. Ще ставаш ли скоро?

Сара изстена и дръпна завивката над главата си.

— Махай се!

Нън се усмихна. В този миг имаше чувството, че са още семейство, че никога не се бяха разделяли.

— Отивам да закуся, през улицата има кафене. Ще дойдеш ли с мен?

Завивката повдигна рамене.

— Приемам това като отказ.

— Ще сляза след малко. — Гласът й беше приглушен.

Нън остана известно време загледан в нея, като се питаше какво усеща. Беше като в блудкав любовен филм: красивата му бивша жена молеше него, а не сегашния си съпруг, да я придружи на важно събитие. Ала болката в гърдите му беше напълно истинска, не по сценарий.

Нън се настани на един стол с чаша еспресо в ръка и броя на „Ю Ес Ей Тудей“ на масата пред него. Беше прочел светските клюки и се готвеше да премине към спорта, но мозъкът му беше другаде.

Какво всъщност искаше Сара? Дали бракът й с Балард не беше вече пред разпад?

Тъкмо си представяше Сара от предишната вечер, фантазираше си как я откарва с частен самолет до Рио или Бали, или до някое друго екзотично място, когато тя се появи в действителност пред очите му. Изглеждаше бодра и освежена, косата й беше още влажна от душа. Постави ръка върху рамото му.

— Отивам на пазар.

— Какво ще купуваш?

Тя изправи рамене, изпъчи гърди и разпери ръце встрани.

— Не мога да се появя на срещата, облечена с тези дрехи, нали?

Ако питаха него, Сара изглеждаше превъзходно и така, както си беше — белият пуловер с дълбоко деколте и плътно прилепналите джинси очертаваха великолепното й тяло. Но Нън само повдигна вежда.

— За нищо на света! — Той посочи стола срещу себе си.

Но Сара размаха нетърпеливо ръка пред лицето си.

— Не, благодаря. Трябва да бягам. — Тя се извъртя грациозно на токове, махна му с ръка през рамо и излезе.

Нън я проследи с поглед, докато се отдалечаваше по улицата.