Няма покой за мъртвите

Но кого се опитваше да излъже? Бракът й със Стан куцаше не от вчера. Пък и поначало бяха доста необичайна двойка: той — напорист адвокат по недвижими имоти с блестяща кариера и обещаващо бъдеще; тя — бивша съпруга на полицай. Какво ги бе събрало? Онзи случай, разбира се. Същият, който тя самата бе подтиквала Джон да поеме, макар той още тогава да й бе казал, че според шестото му чувство доказателствата са опорочени и не стават за нищо. Един случай, съсипал живота на толкова хора, я бе събрал със Стан. Той бе навлязъл в живота й в момент, когато се бе чувствала уязвима; бе я обсипал с внимание и любов, докато Джон се разпадаше като личност. Стан беше амбициозен, с него беше интересно да се живее, докато Джон си оставаше един фантазьор. Но с течение на времето тъкмо онези качества, с които Стан я бе привлякъл в началото, се бяха превърнали в пример за безкрайния му егоцентризъм.

Тя се измъкна изпод завивките и стана от леглото. Ако Стан отказваше да дойде с нея на възпоменателната среща за Роузмари, тя щеше да отиде сама. Дължеше го на себе си, на Джон, на предишния си живот — онзи, който бе загубила в нощта на екзекуцията.

Беше обяд. Обикновено по това време Джон Нън ставаше от леглото, защото не понасяше предобедната тъма, която го потискаше. И днес той стана, отправи се към кухнята и включи кафе машината.

Чу се звънецът на входната врата. Прозявайки се, Нън отиде да отвори. На прага бе застанала Сара, бившата му съпруга; високите й токчета бяха забити в изтривалката с надпис „МАХАЙ СЕ!“. Сара. Красива като в деня на сватбата им. Преди още той да бе съсипал всичко. Но по подпухналите й очи личеше, че е плакала.

Той разтърка клепачи, за да прогони съня, като в същото време си мислеше, че ако свали ръце и отвори очи, нея няма да я има.

Но Сара беше там и го попита, извинително усмихната:

— Може ли да вляза?

Джон вдигна рамене и се дръпна встрани. Сара влезе в дневната, която изведнъж сякаш се смали; той си даде сметка колко тясно, разхвърляно и неуютно е в дома му и го обзе чувство на срам.

— Кафе? Тъкмо мислех да си направя.

Тя повдигна торбичката, която носеше.

— Кафе. С мляко два процента, и три бучки захар. Нали така?

Помнеше как го пие.

Джон пое чашата, благодари й, после посочи канапето за двама, като мислено се поздрави, че бе прибрал мръсното си бельо предишната вечер.

— Не бих казал, че не ми е приятно да те видя. Но какво те води насам, Сара?

Той отпи от кафето си, докато чакаше отговора.

— Една покана.

Джон повдигна вежди.

— И ти ли имаш?

— Не аз. Стан.

— И какво казва Балард? — попита Джон, макар вътрешно да си каза, че изобщо не го интересува какво казва или мисли Стан Балард по който и да било въпрос.

Тя вдигна рамене.

— Имаме известни разногласия за участието ни във възпоменателната среща. Той казва, че сме твърде заети и може просто да изпратим цветя. — Сара замълча и сведе очи към пода. — Но тя беше невинна, нали знаеш?

Джон се изсмя високо.

— Каква ирония! Ти не ми ли беше казала тогава, че съм обсебен? Че трябвало да ме затворят в една стая с гумени стени с проклетото ми куфарче и галон „Джим Бийм“?

— Помня какво ти казах — отговори тихо тя. — Но оттогава имах много време за размисъл.

— И размисли ли?

— Да.

Двамата стояха известно време и се гледаха. Нън не знаеше какво да каже или да направи.

— Откакто получих поканата на Тони Олсън, мисля още повече по въпроса и…

Нън повдигна вежди.

— Виж, поканата е до Стан, но на мен не ми пука дали на него му се ходи, или не. Аз лично мисля да отида и се питах, дали не би желал да ме придружиш?

Известно време нищо не се случи. Накрая Джон Нън направи онова, за което бе мечтал, което си бе представял, че прави от толкова години насам: хвана бившата си съпруга за ръцете и я придърпа към себе си.

— Недей, Джон. — Тя постави длани върху гърдите му и се оттласна. — Не съм дошла за това.

Нън не каза нищо, отпусна ръце до тялото си и се извърна настрани.

По-късно отидоха да вечерят в едно бистро наблизо, където сервираха печени на пещ пици върху колосани бели покривки, а от тавана висяха медни тенджери и тигани и макети на платноходи. Говориха. Смяха се. Като едно време. Само че този път нямаха нужда от алкохол за развързване на езиците.

Към единайсет си легнаха. В отделни легла. Сара получи двойното спално легло, косата й беше разпиляна върху възглавницата, под очите й имаше синкави кръгове, беше издърпала завивката до брадичката си. Нън се настани с дистанционното на канапето и заспа по средата на шоуто на Джей Лено.

Беше седем сутринта и тя бе спала, без да помръдне. Нън стана, взе си куфарчето и влезе в банята, като затвори и заключи вратата след себе си. Седна върху тоалетната чиния, постави куфарчето върху коленете си и безшумно щракна закопчалките. Зарови ръка в съдържанието, което му беше познато след всичките изминали години, колкото бръчките по собственото му лице, които виждаше в огледалото, докато се бръснеше сутрин.