Няма покой за мъртвите

Той не отговори.

— И така, какво се случи с теб? — попитах.

— Отново започнах да душа около случая. — Той понечи да се усмихне. — Открих някакъв мъж, който работил в охраната на „Макфол“ при изчезването на Крис Томас. Преди това е бил ченге, казва се Арти Руби.

Чувал бях за Руби. Бил изритан от полицията за дисциплинарни нарушения, но не знаех, че е постъпил в „Макфол“. Толкова за следователските ми умения.

— Значи музеят „Макфол“ наема бивше корумпирано ченге за охрана? Че не са ли му направили проверка за благонадеждност?

Закарайъс поклати глава.

— Изумително, нали?

— А теб кой те подреди така?

— Не знам. Руби никак не се зарадва на въпросите, които му зададох, а след около час, когато се прибирах вкъщи, някакъв човек със скиорска маска ме причака и ме спука от бой.

— И ти смяташ, че Руби има нещо общо?

— Знам ли? — Закарайъс се облегна назад в креслото си. — Както знаеш, Крис е поддържал връзки с всякакви типове. Слуховете за него бяха верни, сигурен съм. За беда, той сякаш не е разбирал, че с такива типове шега не бива. Имат си начини да се оправят с онези, които ги прецакват.

— А къде е мястото на Руби в цялата тази история?

— Това трябва да кажеш ти, полицай.

* * *

Първата ми мисъл бе да издиря Арти, за да му изкълча ръката и да му строша няколко ребра. Мразя побойници, както мразя и продажни полицаи. Но винаги има и втори начин да одереш котка.

Оставих бележка в хотелската й стая, после отидох в близкия „Дънкин Донътс“ и зачаках. Хейл дойде след час. Не се беше променила кой знае колко през последните десет години; само погледът й беше станал още по-циничен, отколкото на младини. Като ме видя, тя седна насреща ми в малкото сепаре.

— Какво искаш?

— Типично момиче на повикване — подхвърлих с усмивка аз. — Съжалявам за бележката, но си казах, че така е по-добре, отколкото да те издебна отново в стаята ти. Е, как я караш?

— Омръзна ми да бъда изнудвана от някакъв опозорен бивш полицай, забравен от света — въздъхна тя. — Извини ме, но ще си взема една поничка. С млечния крем са невероятни. Ти искаш ли?

Възхищавах се на куража й. Тя се върна след няколко минути с чаша кафе и поничка.

— Този път съм си написал домашното, Хейл, и ако за онова, което бях открил до онзи ден, щеше да прекараш година-две в затвора, сега разполагам с материал, който може да ти осигури доста по-продължителен престой зад решетките. Знам за телефонните измами в Ню Мексико; знам за стария заможен собственик на транспортна фирма в Монтана, който е умрял от инфаркт едва седмица, след като си се омъжила за него; да не говорим за малкия ви бизнес с Крис Томас, за търговията с крадени произведения на изкуството.

Известно време тя дъвчеше мълчаливо поничката си, после се усмихна и каза:

— Само че не можеш да докажеш нищо.

— Може в крайна сметка и нищо да не докажа, но със сигурност ще ти вгорча живота. — Тя не отговори и аз продължих: — Трябва ми информация, Хейл, и ти си единствената, която може да ми я даде. За съжаление ще се наложи да се изчукаш с един застаряващ мазен тип на име…

— Не е нужно да ме изнудваш, за да се изчукам с някой смрадлив дъртак. Разбира се, това ще ти струва обичайната ми тарифа.

Аз поставих на масата плик с 400 долара в него и отвърнах:

— Нали ти казах, този път идвам подготвен.

Андрю Ф. Гъли

16

Тя изглеждаше толкова добре върху високото столче пред бара, сякаш там й бе мястото. Не, сякаш там се бе родила.

Още от вратата забелязах дългата й червена коса. Видях как едното й рамо леко се наведе напред, когато посегна към чашата си. Разклати кубчето лед и отпи. Изражението на лицето й не се промени нито за миг.

Дадох си сметка, че ме наблюдава в огледалото зад бара.

Арти, не се набутвай в тази история, казах си аз наум. Не бях в настроение да любезнича с когото и да било, дори да се преструвам.

Ами тогава какво правех там?

И защо човек изобщо прави нещо?

Изведнъж ме обхвана онова чувство на страх, с което се събуждах всяка сутрин. Нали го знаете? Онзи студен тежък камък в гърдите, който те кара да захлупиш лице с възглавницата и да крещиш под нея, докато останеш без дъх.

Май не знаете за какво говоря.

Както и да е. Тя беше забелязала, че я гледам. Опитах се да отгатна реакцията й в огледалото. Но неоновата реклама на бира „Сам Адамс“ над бара хвърляше трепкащи синкави отблясъци по лицето й.

Някакъв пиян на съседното столче я блъсна по ръката. Но тя не разля и капка от питието си. Обърна се и го изгледа със зелените си очи. Няколко пъти бях виждал този поглед. Пияницата подръпна нагоре яката на ризата си, сякаш внезапно му бе станало студено, и се премести встрани.

Време за още лъжи.

Така започва моят ден.

Кой е любимият ми филм? „Измамниците“.

„Откъде ми хрумна пък това?“ — запитах се аз, като настъпих с тока си изпушеното до половина „Марлборо“ и пристъпих към бара, облян в неонова светлина.

— Свободно ли е?

Тя се обърна. Очите й бяха студени. Ако имах яка, и аз щях да я вдигна. Но бях облечен с черно поло. Беше ми нещо като униформа.