Няма покой за мъртвите

Тя си пое дълбоко дъх и погледна часовника си. Беше едва четири, малко раничко. Както и бе очаквала, немногобройните клиенти бяха насядали по масичките, на бара нямаше никого. Добре. Тя се отправи натам, към бара, където беше работното й място. Зад извития като подкова плот от черешово дърво я посрещна барманът — стегнат с черния си панталон, бялата риза с къси ръкави и усмивката на човек, който много е видял и знае. Очите му веднага я различиха и одобриха, служебната му усмивка бързо прерасна в нещо повече, когато тя се приближи към него. Беше среден на ръст, около метър и седемдесет и пет, добре сложен. Мускулите на ръцете му мърдаха като живи, докато с отработени движения подреждаше чашите върху плота.

Тя отвърна на усмивката му, настани се върху едно от високите столчета и си поръча питие. Имаше нужда от малко кураж за онова, което й предстоеше.

Пресуши чашата си, слезе от столчето и се отдалечи с лека стъпка към фоайето на хотела, премина покрай тълпите безгрижни туристи, които се завръщаха от голф или от антикварните магазини по протежение на Хаф Мун Бей, като си повтаряше: Дишай! Дишай дълбоко!

Погледът й се закова като лазер върху издутия преден джоб на скъпата фланелка на някакъв мъж, застанал вдясно от нея. Хейл извади от чантата си брой на списание „Пийпъл“, сви чевръсто към мъжа, препъна се и залитна, като с едната си ръка, стиснала списанието се подпря на месестия му гръден кош, докато с другата извърши добре отработено движение по посока на джоба му.

— Ах, толкова съжалявам! — усмихна се невинно тя, притискайки бедрата си в неговите малко по-дълго, отколкото беше необходимо.

— Няма проблем — отвърна ухилен той; явно му беше приятно.

Все така усмихната, тя пусна портфейла му в ръчната си чанта и продължи нататък, като пътем сви един „Ролекс“ от разкопчана спортна чантичка, с която някакъв господин се беше препасал през кръста, един оставен без надзор айфон от крайната масичка в бара и още един портфейл, този път от заден джоб на панталон. Не беше зле за пет минути работа. Но пък самото място миришеше на пари. Мъжете я гледаха жадно. Навремето тя бе допуснала всичко това да я главозамае. Толкова й е бил умът, да си въобрази, че красотата й дава власт. Но не и сега.

Хейл беше отседнала в мотел „Ел Торо“ — двуетажна сграда с покрив от червени керемиди и бели гипсови орнаменти по фасадата, която отвън изглеждаше по-луксозна, отколкото бе всъщност. Паркира под едно акациево дърво и се изкачи до втория етаж по външното стълбище от имитация на ковано желязо, което се люлееше под краката й и сякаш всеки момент щеше да се откачи от сградата.

С уморена въздишка отключи вратата на стаята си. Копнееше за гореща вана и за старите си джинси. После щеше да решава какво да прави по-нататък. Открехна полека вратата, като наблюдаваше миниатюрния колкото дистанционно за автомобилна аларма приемник в ръката си. Лампичката замига в червено. Тя вдигна рязко глава. Някой бе проникнал в стаята й. Може би още беше вътре. Едва ли беше камериерката, защото Хейл беше поставила табелката „Не безпокойте“ на вратата. Червената мигаща лампичка бе задействана от сензор за натиск, тънък като хартия и с диаметър на монета от десет цента, който бе залепила върху касата на вратата. При първоначално отваряне сензорът не подаваше сигнал. Но сигнал имаше. Значи някой бе отварял вратата преди нея. И то може би повече от веднъж.

Запазвайки спокойствие, тя отвори бавно вратата, без да вдига шум; беше смазала пантите още първия ден. Продълговатите лъчи на следобедното слънце очертаваха златист правоъгълник на пода, но останалата част от стаята тънеше в сянка.

Най-близо до нея беше дрешникът. На вратата имаше овално стъклено прозорче. Тя надникна през него. Вътре не бе оставяла дрехи. Беше празен. Вратата към банята беше затворена.

Гейл Линдс

14

— Знаех си, че ще дойдеш — каза мъжки глас.

Сърцето й подскочи в гърдите, но нямаше връщане назад. Краката й бяха като заковани за пода в коридорчето между банята и дрешника.

— Влизай, Хейл — подкани я гласът.

Тя продължи напред и го видя, седнал зад бюрото. Трябваха й няколко секунди, за да го познае — Джон Нън, полицейският инспектор, който я бе разпитвал преди години във връзка с изчезването на Кристофър.

При вида му тя изпита едва ли не облекчение. Нън беше напълно превъртял, вече представляваше опасност единствено за себе си.

— Какво правиш в стаята ми? Ще повикам полиция.

Нън се засмя.

— Че повикай ги. И като дойдат, можеш да им обясниш какво прави онзи краден „Ролекс“ в чантичката ти.

Откъде ли знаеше?! Мозъкът й работеше трескаво.

— Какво искаш? — попита тя с престорено равен тон.

— Сядай, настани се удобно. — Нън посочи леглото.

Тя седна мълчаливо. Загледа се в лицето му; беше доста остарял, откакто го бе виждала за последен път. Очите му бяха подпухнали и гледаха уморено, бръчките между веждите бяха станали по-дълбоки.

— От доста време те следя — каза Нън. — Кражби, измами, вечните ти номера.

— Какво искаш от мен? — Гласът й потрепери.