Няма покой за мъртвите

Знаех, че онези мръсници ще се изсипят до един да отбележат събитието. Нямаха избор. Змията не може да се спотайва цял живот под камъка. Всички щяха да са там, да си дават вид, че нямат какво да крият, а пък аз тъкмо на това разчитах. Онзи негодник, братът на Роузмари, със сигурност щеше да дойде. Че как иначе? Онази нощ беше в помещението за свидетелите и аз забелязах в него нещо, което бе убягнало на всички останали. Другите имаха добрината да пролеят по някоя сълза или поне да се направят, че им е мъчно, но не и Питър Хюсън. Той просто гледаше с мрачно лице и сухи очи как забиват иглата в сестра му. Може и да беше пиян. Не знам. После ме проследи до паркинга в горещата тъмна нощ. Разменихме няколко думи. По-скоро той говореше, а аз слушах. После го видях да си тръгва от екзекуцията на сестра си с един линкълн стар модел. И аз си тръгнах, твърдо решен да се напия. Явно съм се престарал, защото, когато изтрезнях, Сара си беше отишла и ме бяха изритали от работа. А Питър Хюсън? Като настойник на двамата си племенници и попечител на наследството на семейство Томас, той се беше издигнал в обществото. И то как! Що се отнася до Сара и нейния нов съпруг Стан, и те бяха видимо загладили косъма. И всичко това за сметка на неоплаканата Роузмари.

След втората среща на Анонимните алкохолици отидох на трета. Не беше само заради пиенето. Бях успял някак да овладея жаждата си за алкохол. Предпочитаният от мен наркотик вече беше чувството за вина. Чисто, без примеси. За да се освободя от него, щеше да ми трябва нещо доста по-различно от деветдесет срещи за деветдесет дни. Имаше само един лек и той си оставаше същият: трябваше да открия убиеца на Кристофър, но истинския. И това е, което правех. Колелото се беше завъртяло и вече нямаше как да го спра.

Мислех си за Роузмари и Кристофър Томас. Бяха живели и умрели в един брак по сметка. Това беше техният личен ад, или поне адът на Роузмари. Но по някакъв начин и аз се бях озовал в него, засмукан от неведоми сили, бях се превърнал в жертва на Кристофър наред с още толкова други.

Дж. А. Джанс

13

Хейл Пратчет не желаеше да бъде заловена от полицията. Готова бе на всичко, само и само да избегне следствения арест. Но пък, от друга страна, си беше родена за престъпник. Опасността, страхът, парите неизменно караха кръвта й да закипи.

С изкуствена усмивка на лицето и насилено лека стъпка тя крачеше към „Риц Карлтън“ — огромния хотелски комплекс в псевдобуколически стил, който заемаше цял скален нос над Пасифика, заобиколен от кипариси и виещи се сред тучна зеленина алеи.

На влизане тя се огледа, кимайки небрежно на пиколото, сякаш се намираше у дома си. С дизайнерските си сандали с висок ток и стилната си лятна рокля — къса и секси, разкриваща дългите й бронзови бедра — Хейл наистина имаше вид на жена, която би могла да си позволи хотел като този. Жена, която едва ли не беше на мястото си тук. И тя действително бе отсядала в такива хотели. Някога, доста отдавна.

Хейл свали слънчевите си очила и премина през фоайето, преметнала през рамо ръчната си чанта. Мъжете я оглеждаха, както и служителите на рецепцията, и застарелите клиенти с внезапно лъснали, изпълнени с надежда очи, застанали чинно на опашка с извадени кредитни карти и забравени съпруги. Защото тя беше не просто красива, в нея имаше нещо особено, някакъв вътрешен огън.

Хейл подмина гостите на хотела, наслаждаващи се на гледката на скалите и залива от плетените си столове с меки възглавници, и влезе в полутъмния бар, облицован с дървена ламперия. Стройна жена на трийсет и осем, със зелени очи, червеникава коса до раменете и нос, на който и Анджелина Джоли би могла да завиди. Днес Хейл имаше рожден ден, но единствената картичка, която бе получила в пощата си сутринта, беше поканата от Тони Олсън за възпоменателната среща за Роузмари Томас. Исусе Христе! Защо му бе притрябвало на Тони да отбелязва годишнината от екзекуцията на Роузмари, а не от нейното раждане? Всичко това изглеждаше доста извратено и я изпълваше с безпокойство.

Тя си помисли за Кристофър Томас, за всичките несбъднати надежди, които му бе възлагала навремето. По дяволите, та тя бе изиграла толкова добре ролята си, бе му помагала да пласира творбите, които грижливо подбираше за крадене от музея, за да ги продава на чуждестранни купувачи. От това би трябвало да е натрупала големи пари, да живее в разкош. Нима не го заслужаваше?

Хейл се обърна с гръб към бара и затвори очи.

След убийството на Кристофър тя бе избягала, дълго време беше принудена да се укрива, за да не бъде уличена за кражбите, в които бе замесена.

А сега се бе върнала към стария занаят, опитваше се да свързва двата края с дребно джебчийство или с нещо още по-гадно.