Няма покой за мъртвите

Мястото за срещата, избрано от Калвин, бе номер шест от списък с десет места, предоставен му от Закарайъс — всичките в района около Кастро, Мишън и Хейт. Уговорката им беше, когато иска среща, Закарайъс да залепва с тиксо листче под плота на един бар на Дивисадеро стрийт точно в четири часа следобед. След няколко часа на същото място трябваше да има залепено листче с номер от списъка. Въпросната вечер срещата беше в едно снобско, вечно претъпкано кафене на няколко пресечки от Голдън Гейт Парк.

— Мистър Закарайъс, надявам се?

Двамата се познаваха вече от няколко години, но Калвин се обръщаше по един и същи начин към него при всяка тяхна среща. Без да чака отговор, информаторът седна на един стол зад гърба му.

Закарайъс се обърна, за да бъде с лице към него.

Калвин беше слаб афроамериканец на възраст между петдесет и шейсет, незабележим във всяко отношение, ако не се брояха очите му — тъмни и проницателни, очи на хищник, които ту се впиваха в Закарайъс, ту оглеждаха помещението, вечно будни, вечно нащрек. Ала невзрачността му позволяваше да се смесва с тълпата, да се вслушва в разговорите на онези, с които се разминаваше по улиците, да забелязва кой с кого се спира да побъбри.

— Изглеждаш ми уморен — каза Калвин.

— Защото съм уморен. Понякога не е леко… — Закарайъс се намръщи. — Аз бях най-добрият, разбираш ли, най-добрият.

— Знам. Беше адски добър, Ханк.

Закарайъс въздъхна.

— Онези се опитаха да ме съсипят, Калвин. От мига, в който обявих Роузмари Томас за невинна. Първо спряха статията ми, в която излагах фактите по случая и доказвах, че просто няма как тя да го е убила. После се заловиха да дискредитират хипотезите ми за цяла група хора, за всеки от които бяха валидни трите условия: средство, мотив и възможност, като се опитаха да ме изкарат побъркан.

— Минали истории, мой човек. Може би верни, но това не ги прави по-актуални. — Калвин се наведе напред. — Но ти не си ме извикал, за да плачеш на рамото ми, нали, Ханк?

Закарайъс изправи гръб и изпъна рамене.

— Имам в мен стотарка и половина, мога да ти ги дам още сега, но напоследък съм доста на тънко.

— Не се безпокой, като ми потрябват пари, ще ти свирна. А сега казвай, какво искаш да знаеш?

— Благодаря ти. — Закарайъс гледаше дланите си, опитвайки се да се отърси от обзелото го чувство на срам.

— Значи има новини?

Закарайъс направи знак с ръка на сервитьорката и си поръча безкофеиново кафе. После извади поканата от джоба на сакото си и оглеждайки се предпазливо, я подаде на Калвин.

— Това се получи вчера. На плика има марка, но не е пускано по пощата. Намерих го пъхнато под вратата на апартамента ми.

— Тони Олсън? — Калвин повдигна вежда. — Оня Тони Олсън?

— Същият. Беше приятел на Роузмари.

Калвин подсвирна.

— Защо според теб му е притрябвало на Тони Олсън да отваря стари рани?

— Затова те повиках. Реших, че може би имаш някои идеи.

Информаторът поклати глава.

— В момента нямам, но едва ли ще ми трябва много време, за да ми хрумне някоя и друга. Човек като Тони Олсън, дошъл от нищото, не забогатява изведнъж, без поне един път да е бръкнал с пръчка в гюбрето.

— Е, и?

Сервитьорката пристигна с кафето му. Закарайъс вдигна чашата към устата си и я преполови на една глътка.

— Може пък да има морален дълг към онова ченге, което превъртя след екзекуцията на Томас. Джон Нън. Може би възпоменателната среща е замислена като начин да се даде нов шанс на тоя несретник: да съберем на едно място всички главни действащи лица и да видим какво ще се случи.

— А какво общо има Олсън с Нън?

— Не се прави на толкова наивен, мой човек — каза Калвин. — Ти знаеш не по-зле от мен що за стока са ченгетата в този град. Повечето играят за двата отбора.

Закарайъс помълча известно време.

— Като стана дума за ченгета, които играят за двата отбора, чувал ли си някога за Арти Руби? — попита Калвин.

— Арти кой?

— Арти Руби, онова ченге, което беше загазило преди години, когато се опитвал да отмъкне веществени доказателства по някакво дело. Някакъв бял прах, доколкото съм чувал. Та ей така, изведнъж, от ченге осъмнал шеф на охраната на музея „Макфол“.

Закарайъс усети мощен прилив на адреналин.

— Защо му е на един музей да назначава корумпирано ченге за шеф на охраната?

Калвин се изхили гърлено.

— Ами то самият Крис Томас беше мошеник от класа. Дрога, фалшификати… не може да не си чувал слуховете.

— Е, и?

— Ако си толкова убеден, че Роузмари не е убила съпруга си, струва си да поговориш с Руби. Чувам, че си предлагал услугите срещу дребни пари.

— Имаш ли представа къде мога да го открия?

— Знаеш ли заведението „При Стив“?

— В стил псевдо Богарт, до „Ембаркадеро“?

— На твое място бих започнал от там.

Неон и черна боя.