Няма покой за мъртвите

— Толкова ли можеш? — Гласът й беше нисък и гърлен, глас на пушач, но тя не ми обърна гръб.

— Започвам бавно — отвърнах аз. — Но свършвам добре.

Тя притвори клепачи и по лицето й пробяга нещо като полуусмивка.

Облечена беше със стилен дизайнерски костюм. Тъмносин, на дискретно райе. Бе кръстосала крака. В огледалото видях, че бялата й блуза беше разкопчана и отдолу се виждаше гладка кожа.

Сякаш ме прониза електрически ток.

Тя остави чашата си на плота. По нея имаше следи от червило, червеникавокафяво.

Опитах се да се усмихна, докато я оглеждах. Кого ли ми напомняше? Вероника Лейк? Никол Кидман? Беше красива, грациозна, но нещо сякаш й липсваше.

Но аз за всички казвам така. Значи проблемът е мой, нали?

Седнах на съседното столче. Нещо в нея ми изглеждаше познато, но във всяка жена аз намирам по нещо, което да ми се струва познато. Кой знае? Посочих празната й чаша.

— Да те черпя ли още едно?

Очите й бяха като два зелени светофара. Какво чакаш? Давай!

— Не ти беше трудно да ме предумаш — отвърна тя, като разклати кубчетата лед.

— Такъв съм си аз, добре боравя с думите.

Не злобей, Арти.

Махнах с ръка на бармана — дребно русоляво хлапе, което изглеждаше на не повече от дванайсет.

Отново онази полуусмивка.

— С какво друго боравиш добре?

В отговор само се засмях. Смехът ми прозвуча странно за самия мен. Откога ли не се бях чувал да се смея?

И така, обърнахме по няколко питиета. Дори по повече от няколко. Аз също си падам по „Джеймисън“. Може би единственото качествено нещо, с което мога да се похваля.

Прекарахме в бара около два часа. И за какво си мислех през цялото време? Че може да не ми стигнат парите да платя сметката. Мислех си дали да не се извиня, че отивам до тоалетната, и да изчезна през задната врата.

Представете си изненадата ми, когато тя се наведе към мен и притисна лице до лявото ми ухо. Ухаеше на портокал и цветя.

— Какво ще кажеш да отидем у вас?

Известно време бях като вцепенен. Всичко бях очаквал, но не и това. Повечето жени веднага ме усещат какъв аутсайдер съм.

Седях и я гледах с присвити очи, като се питах дали не е професионалистка.

Тя потрепери.

— Събота вечер е най-самотната вечер през седмицата, нали?

— Но днес е петък.

Устните й докосваха шията ми.

— Да си представим, че е събота.

Само това ми липсва, мислех си аз. Но по принцип съм слаб човек. И не го крия. Ако някоя мацка притиска лицето си в моето, ако ухае на скъп парфюм и ми шепне лъстиво, какво да направя? Да я изгоня?

Излязохме на Бранън стрийт и аз махнах на едно такси.

Докато се изкачвахме по стълбището към апартамента ми, усещах главата си приятно замаяна, беше ми топло и едно такова… разсеяно.

Затворих вратата, щракнах настолната лампа и посегнах да поема сакото й. Тя се огледа. Макар че лицето й беше в сянка, видях, че усмивката й се бе изпарила. В този момент знаех точно какво си мисли. Мизерно!

— Арти, ти не ми ли каза, че имаш апартамент на „Ембаркадеро“?

— Не съм те излъгал — отвърнах аз, като вдигнах тържествено дясната си ръка. — В момента го ремонтирам.

— И си наел тази дупка без асансьор на „Мишън“ временно? Има вид на постоянно обитавана.

Засмях се пресилено.

— Ние за какво дойдохме тук, да си говорим за недвижими имоти ли?

Искаше ми се да не бях пил толкова. Главата ми беше мътна, а нещата май не отиваха на добре. Явно не бях дооценил ситуацията.

Тя свали сама сакото си, сгъна го и го постави внимателно върху облегалката на изтърбушеното кресло.

— Ти наистина ли се казваш Арти?

Сребърните й гривни издрънчаха, когато отпусна ръце. Имаше по шест или седем на всяка ръка. Юмруците й се свиваха и разпускаха сякаш несъзнателно отстрани до хълбоците.

— Да. Арти ми е името. Искаш ли да ти покажа шофьорската си книжка?

За мое изумление тя каза „да“.

Показах й я.

Известно време тя разглежда внимателно книжката ми, сякаш искаше да я научи наизуст, после каза:

— Арти Руби. Името ми звучи познато.

Вдигнах рамене.

Тя отново потрепери. Този път едва ли беше от студ. Направи крачка напред и се притисна в мен.

Така е малко по-добре, казах си аз. Обгърнах я с ръце. Плъзнах длани нагоре и я стиснах за циците. Тя въздъхна, после… започна да задава въпроси!

И най-смахнатото беше, че й отговарях, макар да не го исках, но не можех да се спра, а и стаята около нас се въртеше.

После си легнахме и правихме секс, но през цялото време тя не престана да ме разпитва, както и стаята не престана да се върти.

Как беше сексът? Не зле. Предполагам. Тъй де, сексът с непозната жена винаги си струва, нали? Е, добре. Може да съм бил леко разконцентриран или дори нещо още по-лошо, във всеки случай главата не ми служеше. Но съм сигурен, че тя не забеляза.

Толкова отдавна не ми се бе случвало нищо хубаво, че бях започнал да си мисля какво ли е нужно, за да ми проработи късметът. Нещо да стане така, както го искам.

Докато се усетя, тя вече се беше облякла, сресала и обличаше сакото си. Аз се надигнах от леглото, макар че краката едва ме държаха, и понечих да й отворя вратата, да я целуна за довиждане, да й кажа „Утре ще се чуем“ или нещо подобно.