Сара стоеше тихичко до него. Защо ли бе дошла? — запита се той. Та нея нищо не я свързваше нито с Роузмари, нито с Кристофър. Той хвърли поглед встрани към съвършения й, неподвижно застинал профил и се замисли кога за последен път се бяха появявали заедно на публично място. Беше преди години, на някакво благотворително събитие за озеленяване на градските гета или нещо такова. Изглеждаше напрегната, но когато я попита какво й е, вдигна рамене с престорено безразличие. Може би бе дошла от някаква странна носталгия по миналото, защото тъкмо случаят с Роузмари им бе разбил брака. Сара я биваше да отваря стари рани и сега Нън си каза, че може би има доста такива и от Стан, които е решена да не остави да зараснат. Докато Роузмари беше отделна история. Двете със Сара никога не се бяха познавали лично. Той вдигна рамене. Може би Сара просто си търсеше повод, за да прекара една вечер далеч от Стан. На нейно място всеки би го направил.
19
Мъглата стискаше с ледена ръка шията на Хейл Пратчет. Изминалият ден беше почти летен, слънчев и със закачлив топъл бриз, но още със залеза се бе спуснала мъгла, а вятърът, който клатеше листата на палмите, беше сякаш излязъл от хладилника на Нептун — леден и влажен, навяващ миризма на смърт и разложение. Голите й ръце бяха настръхнали като пилешка кожа, копринената й рокля не предлагаше никаква защита срещу пронизващия студ, внезапно връхлетял Сан Франциско.
Дворът на музея беше осеян с големи обли камъни, всеки с размера на табуретка за крака, и в бързината да влезе на топло Хейл едва не се препъна в един от тях. Тя тихо изруга. Ако не внимаваше тази вечер, щеше да си изпати.
Външно Хейл Пратчет може да имаше вял и занесен вид, но сърцето й биеше на високи обороти, като двигател на спортен автомобил в очакване на зеления светофар. В поканата пишеше, че възпоменателната среща ще се проведе в голямата наблюдателна зала на последния етаж на кулата, а кабинетът на уредничката беше закътан в края на един къс коридор.
Хейл си каза, че ще изчака гостите да се запият и разприказват, преди да се измъкне незабелязано от тълпата.
Помисли си за времето, прекарано с Кристофър Томас, за очакванията, които бе имала тогава, за обещанията му, дадени в леглото, от които накрая нищо не бе излязло.
Мъглата отвън излъчваше меко сияние, като поглъщаше и разпръскваше светлината от главния вход на музея. След нея прииждаха още хора, неясни фигури, които крачеха през вътрешния двор; до ушите й достигаха накъсани думи от разговорите им.
— Боже, какво ли ни се готви? — попита приглушен мъжки глас, но отговор не последва.
Очертанията на кулата едва се различаваха в сгъстяващата се мъгла, като морски фар, озовал се по чудо на това място; като забита надолу с върха си пирамида от бетон и стъкло. Основите на сградата се скриваха от гъстата мъгла, от което ниският кръгъл покрив изглеждаше така, сякаш висеше в пространството.
Стан Балард си мислеше:
Той постоя неподвижно няколко секунди пред входа, обвит в мъгла. Беше готов да си тръгне, но протегна ръка и отвори вратата.
20
Змиите пропълзяха една след друга вътре, а Джон Нън ги оглеждаше внимателно, сякаш се опитваше да разпознае физиономиите им по снимки от криминални досиета. Появи се Джъстин Оулгард, цялата в черно, с наниз бели перли на шията и с високи, тънки като игли токчета, но иначе сдържано тържествена във външния си вид. Разговаряше оживено с двама души, които Нън не познаваше. Може би бяха нейни познати. Или пък не. Това едва ли имаше голямо значение за Джъстин. Тя бе свикнала да се подмазва на току-що срещнати, да хвали музея си, да изкопчва обещания за дарения. Той нямаше да се изненада особено, ако тя се опиташе да се възползва и от сегашното събиране. Джъстин не знаеше почивка. Тя бе като свещ, която не гаснеше на вятъра, макар че Нън така и не бе успял да разбере какво точно осветява.
Изведнъж, сякаш получила внезапна призовка, Джъстин се откъсна от двамата си събеседници. Вероятно бе надушила, че средствата им са ограничени или че не проявяват никакъв интерес към изкуството, или пък че са вложили парите си в някоя болница, където сега се мъдри бронзова табелка с имената им, та не горят от ентусиазъм да предоставят дарение и на музея „Макфол“. Каквато и да беше причината, тя внезапно загуби интерес към тях.