Няма покой за мъртвите

Този път му се стори, че чува гласът на Роузмари да повтаря думите на Стан, и усети странен трепет, защото гласът беше толкова жив, шепотът толкова ясен, че едва ли му се бе сторило. Духът на Роузмари, неспокоен и гневен, бродеше наоколо.

За момент той се загледа в „сенките“, които го заобикаляха, и тогава му хрумна, че Стан, каквото си беше нафукано и гадно копеле, бе прав. Той — Нън — наистина бе дошъл тук не за да почете паметта на мъртвата Роузмари, а за да я върне към живота, не за да я оплаква, а за да я възкреси. Може би всички онези дългове, които бе натрупал покрай нея, сега искаха от него да ги заплати не по-малко настойчиво, отколкото духът й бе пожелал да бъде изслушан.

Без да си дава сметка какво прави, Нън се чу да прошепва името й: Роузмари.

Във въображението му всяко движение рязко спря, после бавно, сякаш движени от невидими конци, всички глави се обърнаха и впериха очи в него: Стан, Хейл, Джъстин, Тони, Сара, Бел, Дон, дори децата на Роузмари, всички го гледаха студено и изпитателно, стиснали устни.

Томас Кук

21

Вратата към кабинета на Джъстин се отвори с рязко изщракване, но наоколо нямаше кой да го чуе. До въжето, което преграждаше рампата към изложбените зали на долния етаж, отначало имаше пазач, но Хейл се бе отървала от него, казвайки му, че една от колите на паркинга е забравена със запалени фарове, което си беше самата истина — тя лично я бе забелязала. Докато човекът отидеше да провери, запишеше номера на колата и се върнеше, за да открие собственика й, тя се надяваше да е изпълнила задачата си и да си е отишла.

Можеше да разчита поне на десет минути, а с малко късмет щеше да се оправи и за пет.

Джъстин, бог да я поживи, бе оставила запалена лампата на бюрото си. Чудесно! Нямаше да й се налага да работи пипнешком в тъмното.

Хейл огледа кабинета, пръстите я сърбяха, чудеше се откъде да започне. Очите й се спряха върху бюрото на Джъстин. Защо не от там? Тя пристъпи безшумно напред и полека отвори едно от страничните чекмеджета. Вътре сигурно имаше нещо, което би могла да използва, за да изкопчи от Джъстин онова, което й бе нужно.

Даяна Габалдън

22

Далеч от човешката глъч, в помещението цареше тишина и миришеше силно на лак за дърво. Нервите на Хейл бяха обтегнати докрай, в ушите си чуваше ударите на сърцето, беше ужасно напрегната. Но веднъж стигнала дотук, бе готова да отиде докрай.

В този миг отвън се чуха гласове, които се приближаваха. Тя замръзна на място. Гласовете вече бяха сякаш пред вратата.

Божичко, кой ли можеше да бъде?

Тя затаи дъх.

Опита се да се успокои. Може би просто неколцина гости се бяха отделили от останалите на приема, за да разгледат музея. Сигурно сега се превъзнасяха по някоя от онези картини, които имаха вид, сякаш са закачени наопаки. Тя долови реплики от разговора им.

— Ревизионистки постмодернизъм — казваше единият. — Очевидно замислен като концептуална съпоставка между Климт и Шагал, ако разбираш какво искам да кажа, с нотка на сюрреализъм или може би по-скоро на дадаистична мистика!? Това едва ли се долавя в строго визуален контекст, но за мен метафоричният палимпсест е безспорен.

Това е онзи стар музеен уредник Алекс еди-кой си, помисли си Хейл. Тя не беше забравила колкото ненавиждаше Крис навремето.

Хейл изчака, докато гласовете отминат по коридора, пое си дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи върху онова, заради което бе дошла, но от нервното напрежение коленете й се подгъваха, а очите й шареха напосоки из стаята. Кабинетът на Джъстин беше неголям, обзаведен в минималистичен стил: стъклена маса, мебели и щори в бяло и под от голи дъски. На стените висяха гравюри и маслени картини, а по всички хоризонтални повърхности се виждаха произведения на изкуството, някои вероятно безценни.

Погледът й се спря на бюрото.

Трябваше да е някъде там.

Но къде точно?

Забеляза миниатюрната бронзова статуетка до настолната лампа и бързо я пусна в чантичката си — дяволите да го вземат, всичко това можеше сега да е нейно, помисли си тя, застанала пред бюрото на Джъстин Оулгард.

Върху него бяха поставени малка вазичка с цветя и снимка на Джъстин отпреди десетина години, на която още леко приличаше на Уитни Хюстън, но оттогава беше доста напълняла и хубавичкото й някога личице се беше закръглило. Това изпълваше Хейл с тихо злорадство.