Няма покой за мъртвите

Тя дори не забеляза, че Олсън се бе преместил зад нея и надничаше през рамото й. 22 август 2000 г. Точно преди десет години. Бележката беше написана в деня, преди Бел да бе застанала в залата за зрители, за да наблюдава смъртта на приятелката си.

Неотдавна Бел бе чела някъде, че килиите за осъдени на смърт в американските затвори били известни сред затворниците като „гробища за живи“. Това си беше самата истина. Роузмари беше мъртва още от мига, в който съдията я бе осъдил на смърт, през цялото време, докато обжалванията й биваха отхвърляни едно след друго от съответните инстанции.

Тони Олсън тръгна обратно към залата с гостите; Бел затвори бележника и го последва. Не можеше да прогони натрапчивите образи от съзнанието си: Роузмари, положена по гръб върху носилка, препасана с ремъци през гръдния кош, китките и глезените; завесите, които бяха вдигнати, за да могат зрителите да наблюдават поставянето на смъртоносната инжекция. И всичко това в най-отвратителни, ужасяващи детайли — неуспешния първи опит, завесите, които ту се спускаха, ту се вдигаха, погледа на Роузмари.

Тя си спомняше всеки миг от онази нощ, последната от живота на приятелката й.

Роузмари Томас винаги се бе отличавала със завидна сдържаност и присъствие на духа, в поведението й имаше нещо царствено, но от психическото напрежение по лицето й се бяха появили бръчки, а раменете й се бяха прегърбили. Бел си я спомняше, седнала с оранжевия си затворнически гащеризон и белите маратонки в малката килия без прозорец, под зоркия, немигащ поглед на охранителната камера, запазила личното си достойнство до последния миг. Виждаше я как записва трескаво последната бележка в дневника си.

Когато приключи, двете поговориха малко, като през цялото време Роузмари я държеше за ръката, и накрая й каза:

— Бел, да не говорим повече. Нека просто поседим. — И после: — Искам да ми обещаеш нещо. Искам да запазиш дневника ми. Онези, за които пише вътре, ще знаят какво съм искала да кажа. Но не желая това да излиза на бял свят, докато Бен и Лейла не пораснат. Разбираш ли? В завещанието си съм поискала на десетата годишнина от смъртта ми да организират възпоменателна среща. И тогава искам от теб да прочетеш написаното на възпоменателната среща, нито ден по-рано. Обещаваш ли?

И Бел й бе обещала.

Тя погледна дневника в ръцете си, прекара пръст по кожената корица и прелисти страниците, сякаш за да се увери, че е истински. Прочете още веднъж последната бележка в него. Спомни си как Роузмари бе изругала, когато химикалката й свърши, та трябваше Бел да рови в чантата си за нова. Сега тя виждаше мястото, на което се бе случило това — от сини думите внезапно ставаха черни.

Когато стигна до залата с приема, Тони Олсън вече обикаляше от групичка на групичка и им казваше шепнешком по нещо. Постепенно разговорите утихнаха и в залата се възцари тишина; гостите стояха неподвижни, сякаш някой бе натиснал бутона стоп кадър. Всички очи бяха приковани в нея. По-точно в предмета, който държеше в ръцете си.

Бел откри с поглед съпруга си Дон и го видя как дъвчеше замислено бузата си — тик, който при него означаваше, че е притеснен и се опитва да се съсредоточи.

После погледна към Питър Хюсън, брата на Роузмари. Според приятелката й преди нейната смърт Питър бил на ръба на фалита, но явно наследството му се беше отразило добре. Защо ли изглежда така, сякаш току-що е захапал лимон? — помисли си тя.

Върху лицето на Стан Балард, бившия адвокат, а сега управляващ наследството на Роузмари, бе изписано изражение, сякаш нямаше да стигне навреме до тоалетната. Той пристъпваше от крак на крак, подръпваше ухото си, прокарваше пръсти през косата си, оправяше без нужда вратовръзката си.

Хейл Пратчет и Джъстин Оулгард бяха застанали в двата противоположни края на помещението. Оулгард бе скръстила ръце, а лицето й беше безизразно — като маска, зад която прикриваше емоциите си. Ала лицето на Пратчет изглеждаше смачкано като топка хартия, устата й беше полуотворена и изкривена на една страна, очите й гледаха тъжно, сякаш някаква пружина се бе скъсала в нея и тя се бе отказала от борбата.

Бел обходи с поглед лицата на останалите. Бяха застинали неподвижно като на картина, на групов портрет.

Изведнъж си каза, че тази история няма как да не й хареса. Почувствала прилив на увереност, тя кимна на публиката си, усмихна се и разтвори дневника на последните страници, които Роузмари бе изписала вечерта преди смъртта си.

Питър Джеймс

23

Бел усещаше ударите на сърцето си. Какви ли тайни се криеха вътре? Каква ли кутия на Пандора се готвеше да отвори?

— Последната бележка в дневника е от двайсет и втори август 2000 година. — Тя спря и вдигна поглед. — Това беше денят преди екзекуцията й.

— Прочети я — каза Олсън.

Бел преглътна и зачете: