Няма покой за мъртвите

Превърнала съм се в невидимата жена.

Не знам точно кога е станало това, кога съм започнала да изчезвам като Чешърския котарак, кога лицето ми е избледняло, докато накрая е останала само усмивката. Мисля, че всичко започна малко след раждането на Лейла. Тогава за пръв път забелязах, че Кристофър сякаш вече не поглеждаше към мен, а някак си гледаше през мен, сякаш бях станала прозрачна. След като собственият ти съпруг престане да те вижда, придобиваш усещането, че си станала невидима и за останалия свят.

Беше време, когато, за да привлека мъжките погледи, беше достатъчно да облека къса пола и да обуя високи токове. Можех да вляза в салон, пълен с високомерни професори по история на изкуството, и по стреснатите им лица да си дам сметка, че намират уредничката на „Оръжия и доспехи“ за твърде привлекателна млада жена. И аз си бях привлекателна. Някогашната Роузмари — спокойна и уверена в себе си. Готова да обича и да бъде обичана.

Тази жена вече я няма. Заменена е от някаква друга, която никой сякаш не вижда, която може да влезе в стаята, без да бъде забелязана. Аз не съм единствената с подобна съдба. Това прави времето с жените. Разширява талиите ни, сбръчква кожата около очите ни, изпъстря косите ни с бели нишки.

Ала невидимостта си има и своите добри страни.

Както сама успях да се убедя това лято.

Днес, в тази последна вечер от живота си, не виждам защо съм се вторачила в тази конкретна случка. Но от няколко седмици си припомням изминатия житейски път, заедно с всеки погрешен избор, който съм правила, всичките моменти, когато едно мъдро решение би ме насочило към една по-различна, по-щастлива съдба. Но така ми е било писано. И сега не мога да не се сетя за един от онези критични моменти от моя живот — деня, когато влязох във фоайето на хотел „Коронадо“.

Това бе денят, който реши съдбата ми.

Не за пръв път отивах в този величествен старинен хотел. Преди години, като младоженка, се бях разхождала из фоайетата му по къса рокля с голи рамене и бях забелязала как пиколото се зазяпва в краката ми. Но този път, когато влязох, никой не ме погледна. Бях някаква невзрачна матрона с посивяла коса, безформена риза и панталони, която едва ли заслужаваше внимание сред толкова привлекателни млади жени наоколо. Ами че те не бяха жертвали фигурите си, за да станат майки. Раменете им не бяха увиснали от унизителен брак като моя с Кристофър Томас.

Помня го, сякаш съм там сега. Наблюдавам един от онези великолепни женски екземпляри, който преминава покрай мен през фоайето на хотела. Има разкошна гъста коса и гладка кожа, и походка на жена, уверена в красотата си. „Радвай й се, докато я имаш, миличка — казвам й мислено аз. — Защото един ден ще станеш това, което съм аз сега.“ Точно същото. Потъвам надолу в стола си и жената минава покрай мен, без да ме забележи, запътена към лоби бара. Но от мястото си аз я виждам отлично. Проследявам я с поглед, докато се плъзва към бара и докосва по рамото един от мъжете, насядали на високите столчета. Мъжът се обръща, усмихва се, посяга с ръка и я потупва фамилиарно по задника, сякаш са женени.

Проблемът е, че въпросният мъж е женен за мен.

Виждам жената с разкошната коса и моя Кристофър да излизат от бара и да се изкачват по великолепното парадно стълбище към стаите на хотела. Толкова са опиянени от сладострастие, че не ме забелязват, когато тръгвам след тях. Минават по един очарователен старинен коридор, дъските скърцат под краката им, отварят една от вратите и влизат; чувам как резето изщраква зад тях.

Сякаш движена от неведома сила, аз заставам пред вратата и се опитвам да си представя какво ли се случва вътре. В съзнанието си виждам разхвърляните по пода дрехи, голите тела в леглото. Виждам ръцете на съпруга ми върху копринената й млада кожа, виждам стройното й запазено тяло на жена, която не е родила две деца и не му е отдала десет години от живота си.

Но защо се измъчвам по този начин? Защо си дадох труда да ги следя, след като и бездруго знаех къде отиват? Не по работа, както ми бе казал той. При него нищо не е работа. След всичките му жени, които ми се беше наложило да изтърпя, знаех точно какво върши, когато изчезваше от погледа ми за няколко дни или дори само за няколко часа.

Изведнъж, както съм застанала отвън пред стаята, си казвам, че не мога повече да търпя това. Обръщам гръб на затворената врата и излизам навън, към парка на хотела. Оттам се обаждам на единствения човек, който може да ми помогне. Не че изпитвам особено уважение към него, но поне в конкретния случай интересите ни съвпадат.

— Трябва да намеря начин да се разведа с него, Питър. Не издържам вече.

Моят брат, който никога не се е отличавал със склонност към съчувствие, въздиша раздразнено.

— Пак ли? Все се заричаш, а никога не довеждаш нещата докрай.

— Заради децата.

— Те ще се съвземат. Децата си имат начини.

— Не заради тях, Питър. Заради Крис. Той ще ме съди за родителски права.

— Че защо ще те съди? Крис не го е грижа за децата.

— Но го е грижа за парите ми. И ще използва децата като коз, докато изстиска и последния цент от мен.

Едва тогава брат ми разбира, че говоря сериозно. Темата за парите му действа отрезвяващо.

— Не може да направи такова нещо — казва той. — Парите са на нашето семейство.

— Но децата са и негови. И ако получи родителски права…

— Може да сложи ръка на попечителския им фонд — довършва мисълта ми Питър.

Той може да бъде и досетлив, когато пожелае.

— Това би могло да усложни и твоя живот. Всички пари са вложени на едно и също място.

— И какво предлагаш?

— Не знам! Не се сещам как да постъпя! Искам да се отърва от този човек. Но в същото време…

— Какво искаш от мен?

— И това не знам. В мозъка ми е каша. Искам само болката да премине. Искам да спре да ме боли.

Питър се изсмя.

— Виж, Роузи, ти познаваш Кристофър. Може пък на някой от мафиотите, с които се е сдушил, да му писне от неговите номера и един прекрасен ден да те направи весела вдовица…

Не отговорих, макар че имаше моменти, в които лично аз бих приветствала подобен изход. Точно сега беше един такъв момент.

— Питър, искам да ми обещаеш нещо. Искам от теб гаранция, че каквото и да се случи, Бен и Лейла ще бъдат добре. Че ще бъдат в безопасност.

— Е, в това отношение можеш да бъдеш спокойна. И двамата имат щедри попечителски фондове.

— Но дали така ще бъде и занапред? Дори ако се случи нещо с мен?

— Какво може да се случи? А дори да ти се случи нещо непредвидено, аз съм техният вуйчо. Смяташ, че току-така ще ги оставя да бъдат обрани?

— Нали ми обещаваш, Питър? Че ще се погрижиш за тях?

Още докато задавах въпроса, си дадох сметка, че това беше акт на отчаяние, че бях принудена да моля Питър, понеже нямах към кого другиго да се обърна.

Разбира се, Питър щеше да ме предаде.

— Защо не си налееш едно по-силно питие? — попита той. — Това ще те разведри. Горещиш се за нищо.

Това е неговият отговор на всяка криза: едно по-силно питие. Но този път аз решавам да го послушам — затварям телефона и се отправям към бара на хотела.

Ала и след две изпити мартинита образът на съпруга ми в леглото с онази жена не престава да ме измъчва. Питам се коя ли е; никога преди не съм я виждала. Кога и къде ли се е запознал с нея? Тя дали знае, че е женен? Знае ли изобщо нещо за него?

Замаяна от алкохола и обзета от безразсъдство, отивам на рецепцията.

— Извинете — казвам на рецепциониста, — загубила съм си ключа. Стая двеста и петнайсет. На името на Томас.

— Съжалявам, госпожо — казва той, — но трябва да покажете документ за самоличност.

— Разбира се. — Показвам му шофьорската си книжка, като вътрешно се обзалагам, че Крис се е регистрирал с истинското си име.

Печеля облога. Той е завел жена в хотела, където прекарахме медения си месец, и дори не си е дал труда да си запази стая под чуждо име.

— Ето, мисис Томас — казва рецепционистът и ми подава магнитната карта.

Изчаквам, докато Крис и поредното му завоевание слязат да вечерят в ресторанта, след което се качвам до стаята им и отварям вратата с картата. Вътре намирам измачкани чаршафи, мокри хавлии на пода… В банята е несесерът с гримовете й, аз го отварям и изваждам флакон с приспивателни таблетки. На етикета ясно е отпечатано името й: Хейл Пратчет. Вече знам нещо за нея: че взема хапчета за сън и как се казва.

Хейл Пратчет.