Няма покой за мъртвите

Върху бюрото имаше още елегантна кожена подложка, сребърен нож за разрязване на писма и възстар поочукан компютър, който някак не се връзваше с останалия модерен интериор. Тя отново издърпа едно по едно чекмеджетата и прерови съдържанието им, като през няколко секунди поглеждаше към вратата. Онзи проклет уредник беше отново наблизо и бръщолевеше нещо за картината. Тя си спомни как Крис й бе говорил за света на изкуството, обяснявайки й образи, сюжети и цели школи в живописта. Ренесансова, холандска, дворцова; импресионизъм, кубизъм, сюрреализъм; разказвал й бе за изкуството на американските индианци, за почерка на прецизионисти като Джорджия О’Кийф и Чарлс Шийлър — един художник, към когото Кристофър имаше особена слабост. Той умееше да я предразположи, караше я да се чувства добре, уверена в интелигентността си въпреки липсата на образование, беше изпълнил живота й със смисъл.

И изведнъж всичко това й бе измъкнато от ръцете и тя бе запратена обратно там, откъдето бе дошла: Хейл Пратчет, повлеканата от караваната, родена и израснала на паркинг за фургони в Бруксвил, Флорида. Само дето междувременно беше остаряла с едно десетилетие, в професионален упадък, та се налагаше да пребърква джобовете на клиентите си, за да си докарва допълнително пари, защото й излизаше все по-скъпо да поддържа привлекателна фасада, да си придава търговски вид. Колко ли още време й оставаше, преди пукнатините във фасадата, бръчките по лицето й да станеха толкова дълбоки, че да не можеше да ги прикрива под дебел слой грим?

Хейл продължи да рови в средното чекмедже на бюрото, пълно с книжа. За преуспяла жена Джъстин беше определено дезорганизирана. Но под купчините хартия ръцете й откриха папка. Тя я измъкна, постави я върху плота на бюрото и я отвори.

И тогава чу зад гърба си изскърцването на вратата и гневен женски глас:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?!

Джъстин Оулгард.

По дяволите.

Хейл сграбчи папката и я притисна към гърдите си.

— Попитах те нещо. — Джъстин я изгаряше с поглед. — Какво правиш в кабинета ми?

Тя вдигна рамене.

— Нищо.

— Нищо ли? А какво е това в ръцете ти?

Джъстин пристъпи напред и протегна ръка, но Хейл стискаше папката и отказваше да я пусне. Нямаше намерение да я връща. Не и след всичко, през което бе минала, за да се добере до нея.

Джъстин се хвърли върху нея, като се опитваше да изтръгне папката от ръцете й.

— Дай ми я!

Хейл се дръпна рязко назад, но се препъна и изпусна папката; съдържанието й се разпиля по пода. Успя да се закрепи на крака, като се подпря на модернистичната салонна масичка, но събори няколко книги и една керамична фигурка на мъж с малка глава и тънки дълги крайници, която се пръсна на пода.

Джъстин замръзна на място, после каза тихо:

— Това беше Джакомети. Безценен е.

После коленичи и засъбира отломките с такъв вид, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Моля те, просто си върви — каза тя, като клатеше глава.

Твърде много хора имаше наоколо. И твърде много неща. В главата й кръжаха и се блъскаха спомени, от които нито един приятен. Колкото и да се насилваше, Бел не обичаше тълпите. Многото хора, събрани на едно място, я изнервяха. Предпочиташе тишината и спокойствието на ателието си, доброволната самоизолация на художника. Огледа се: лица, много от тях познати, но всичките събрани на групички, улисани в разговори, а точно в този момент й липсваха и сили, и кураж да ги прекъсне.

Бел пресуши чашата си с вино, остави я на една от масите и се огледа за човека, когото търсеше. Тони Олсън. Когато го откри, отиде право при него и каза:

— Мистър Олсън, искам да ми направите една услуга.

Олсън се усмихна.

— Разбира се, Бел. Каквото кажеш.

— Искам да отворите стъкления шкаф, в който е поставена моята картина… по желание на Роузмари.

— Откъде ти хрумна да искаш това от мен?

— Моля ви, мистър Олсън. Отворете шкафа и веднага ще разберете.

Известно време Олсън не реагира, сякаш размишляваше как да постъпи; после Бел го видя, че откри Алекс Хълтгрен и двамата се запътиха заедно нанякъде. След няколко минути се върнаха и отведоха Бел до неголямата овална зала, където беше закачена „Вълни 27“.

Олсън отключи витрината и отвори стъклената вратичка.

— Моля ви, свалете картината, мистър Олсън.

— Но аз съм обещал на Роузмари картината никога да не се сваля. Би ли ми казала какво си намислила, Бел?

— Моля ви. Аз също съм дала обещание на Роузмари. Изпълнете желанието ми.

Олсън внимателно свали картината от куката. Бел извади от джоба си сгъваемо ножче, взе картината и преди Олсън да бе успял да възрази, с един замах разпра плътната текстилна подложка върху гърба на рамката. Отвътре изпадна бележник, подвързан с марокен.

— Какво е това? — попита Олсън.

Бел не отговори. Подаде му картината и отвори бележника; ръцете й трепереха толкова силно, че за малко щеше да го изпусне. После трескаво запрелиства страниците, вперила поглед в почерка на приятелката си Роузмари Томас, примигвайки често, за да спре бликналите в очите й сълзи.