Няма покой за мъртвите

Дон мразеше полицаите. Ненавиждаше ги. Самият факт, че искаше да се обадим на 911, показваше колко е разтревожен. Аз вдигнах ръка, за да го погаля по лицето, да го успокоя, като забравих, че още държах ножа. Той дори не трепна, когато острието почти докосна лицето му; без да отделя очи от моите, ме хвана за ръката и полека разтвори пръстите ми, след което захвърли ножа на пода.

— Всичко е наред. Ще го пипнем.

— Без полиция.

— Бел! Не си на себе си. Трябва да съобщим в полицията.

— Не, не трябва.

— Господи, Исусе Христе! Та този изверг е щял да те заколи! Не мога да повярвам, че искаш да го оставим на мира. Ами ако децата си бяха вкъщи? И към тях ли щеше да си толкова немарлива, колкото към себе си?

Аз го разтърсих, за да се опомни.

— Дон! Слушай какво ще ти кажа. Това нападение не беше случайно.

Той замръзна.

— Какво?

— Този човек… ме познаваше. Знаеше името ми. Знаеше за свиждането ми с Роузмари в нощта преди екзекуцията. И по някаква причина си беше наумил, че ми е дала…

— За бога, Бел! — изрева Дон. — Това е десет пъти по-зле. Ако този тип те следи, непременно трябва да съобщим в полицията!

Мълчание.

Двамата стояхме и се гледахме. Накрая Дон вдигна ръце във въздуха и се призна за победен.

— Добре. Без полиция. Но това само доказва, че съм прав. Не можеш да отидеш на възпоменателната среща, Бел. В никакъв случай! Стана твърде опасно.

Отвън кучетата лаеха и драскаха по вратата. Това отвлече вниманието му.

И двамата знаехме, че ще си остане само с перченето. Аз нямах избор — длъжна бях да отида на срещата в памет на Роузмари, макар почти да не се съмнявах, че и моят нападател ще е там.

Лори Армстронг

11

Понякога, като се събудиш, се питаш дали наистина си онзи проклетник, който си бил предишния ден. Друг път нищо чак дотам мъдро не ти минава през мозъка — с мътна глава, останал без живец, на сутринта си викаш: Какво, по… И после нищо.

През всичките тези години след смъртта на Роузмари, всяка мъчителна сутрин от живота си, Джон Нън се опитваше да си спомни кой е всъщност. Редуваха се дни, в които беше изпълнен с благочестив стремеж да спаси света (нещо характерно за пенсиониран полицай, опитващ се да се ориентира в цивилния живот); и такива, които бяха помрачени от непреодолим стремеж да удуши някого или поне да му счупи главата. Разбира се, логичната жертва в неговото въображение беше Стан Балард — онзи, който му бе откраднал жената — но имаше моменти, когато почти всеки друг би му свършил работа, всеки, когото можеше да упрекне в късмета и свободата да не е на негово място.

Изгарящото чувство за вина изтичаше като радиоактивно лъчение от смъртта на Роузмари (не от смъртта, глупако — от екзекуцията й, не спираше да го поправя изнуреният му мозък), но вече се беше разпростряло много по-надалеч. След като не бе намерило удовлетворение по тази линия, то се бе върнало назад, чак до убийството на Кристофър Томас, сякаш Джон беше виновен и за това, сякаш той бе натъпкал Томас в „Желязната дева“, сякаш той бе предизвикал всички верижни бедствия в света преди или след смъртта на Роузмари (екзекуцията й, Джони, ек-зе-ку-цията).

Разпадът бе започнал малко по малко, едва забележимо, година-две след… след като случилото се бе стигнало до съзнанието му. Докато загуби всичко: кариерата си, жена си, душевното си равновесие. Беше започнал да се разхожда по местата, където Томас е бил забелязван в дните преди убийството му. Да кръстосва улиците около музея, където разни артистични бохеми се срещаха за обяд, кафе, изневяра. Или пък да отива с колата си до магазина, от който Роузмари бе пазарувала за децата, да сяда в кина, в които бе сядала тя, за да си поплаче необезпокоявана или просто да избяга от всичко. Кой можеше да го спре? Та той никому не вадеше значка или пистолет, не беше женкар и интригант като Крис Томас навремето — просто ходеше, обикаляше, гледаше, слушаше, разговаряше с хора. Запълваше времето си между срещи. Все пак по-добре, отколкото да пие, както би потвърдил всеки.

В този град имаше места, които туристите се правеха, че не забелязват на път към „Голдън Гейт“: Тендърлойн, Мишън, мрачните кътчета от стария Чайнатаун, където градът изглеждаше див и истински, като Ню Йорк от 70-те, за който никой не искаше да си спомня. А понякога и напълно нереален като „Нощта на живите мъртви“. Сякаш най-изпадналите клошари, пияници и наркомани се бяха наговорили да не напускат района си, освен от време на време, когато се появяваха сред пазаруващите туристи в центъра като някакви зомбита, изпълзели от бърлогите си.

Или може би зомбито беше Джон Нън?

Той видя надписа, чийто смисъл отдавна се опитваше да разгадае, сякаш беше тайната на живота, на една от страничните улички, където малки къщурки с дворчета граничеха с опасно празни парцели: „Ако още веднъж се изсереш в къщата ми, ще изляза и ще те гръмна с пистолета си“.

Какво, по…