Няма покой за мъртвите

На млади години действах на принципа, че за творчеството няма работно време и място. Някои от най-хубавите си картини бях нарисувала посред нощ в един душен маломерен апартамент, без да поглеждам часовника. Бях сама, вкопчена в люта битка с боята и платното; първоначалната ми представа за произведението воюваше с реалността — неправилни форми, дисонантни цветове, изкривени контури. Всичко това засилваше чувството ми на неудовлетвореност, но същевременно разпалваше творческия ми дух, амбицията ми до сутринта да имам нещо готово.

Този мой младежки идеализъм беше доста поизлинял през годините на пост и молитва в света на изкуството. Сега, с две деца, които да будя, глезя, обличам и изпращам на училище, с две кучета, които да чеша зад ушите, храня и извеждам, плюс един съпруг с приблизително същите потребности като децата и кучетата, моите среднощни рисувални сеанси останаха толкова назад в историята, колкото и онзи вонящ тесен апартамент, колкото пронизителния звук на полицейските сирени под прозореца ми и мъртвешки синкавата луминесцентна тръба, която осветяваше работното ми място. И колкото нуждата да продавам вещите си на оказионния магазин, за да си купя някоя и друга туба боя.

Тези дни аз се обливам в естествената светлина от оберлихта над работното ми пространство в ателието. В тази специално пригодена „творческа среда“, над която като млада бих се изсмяла, сега дишам влажен, солен океански въздух, който нахлува през отворените прозорци, имам топове платно, подпрени на стената, опънати върху рамки, натрупани върху всяка възможна хоризонтална повърхност, и дузини туби боя от всеки нюанс на всеки цвят, който човек може да си представи. Само дето от респект към екологичното ми съзнание — единственото, което съм запазила от младостта си — боята ми е екологична. Имам място, светлина и време — последното, поне докато отвън не спре училищният автобус.

Но нямам вътрешна хармония.

Много му мислиш, Бел.

Гласът на Дон, който отекна в главата ми, ме накара да се усмихна. Дон разбира моите неврози по-добре от всеки друг. Но рядко допуска да им се поддам.

Дори след петнайсет години, през които си изкарвам хляба като художник, аз все още имам дни на неувереност, когато си припомням груби думи от преди десетилетие, думи, които разрязват като ножове тънката обвивка на самочувствието ми. В такива лоши дни усамотяването в ателието, за да опровергая критиците си, ми прилича повече на бягство, отколкото на работа.

Оглеждайки с присвити очи петната боя по платното, се пренасям далеч назад в дните, когато работех трескаво с надеждата да създам онзи шедьовър, който би ми осигурил трайно място в света на изкуството… или поне върху стените на някоя процъфтяваща галерия. Роузмари бе имала желание да ми даде моя шанс, но тогава съпругът й се опита да ме прекара, и то по повече от един начин.

Иронията на случилото се не ми убягва и сега, когато се опитвам да пресъздам „Вълни 27“ за новия клиент — едно мрачно платно, идеално подхождащо на трагедията, тайните и лъжите около семейство Томас. Работата ми върху картината извикваше у мен буря от спомени, най-болезнен от които беше онзи за последното ни свиждане в затвора, при което разговаряхме за „Вълните“. Сега, когато основите на композицията постепенно се сгъстяваха като сенки върху платното, а смисълът на поканата, която бях получила от Тони Олсън, започваше да се избистря в съзнанието ми и разбрах какво се иска от мен да направя, аз усетих как ме изпълва странно предчувствие.

Дан-дан-дан-дан! Металната сграда се огласи от внезапен трясък, подобен на изстрели. Подскочих и се обърнах назад, ужасена, че ще видя нещо по-заплашително от няколкото флакона със спрей, нападали по пода от перваза на прозореца, който бях оставила отворен.

Божичко. Много ли се стресна, Бел?

След като уплахата ми премина, леко се ядосах сама на себе си. Ако се поддавах толкова лесно на страха, нямаше да постигна нищо — нито щях да изпълня обещанието си пред Роузмари, нито да се впиша в срока на поръчката. Затова подпрях страничната врата с един стол, за да става приятно течение, и си поех дълбоко дъх.

Ха така. Ето. Виждаш ли? Не ме е страх.

Без да вдигам флаконите със спрей от пода, аз грабнах топа парцали, напоени с ленено масло, купчината смачкани хартиени кърпи, омазани с боя, и изстисканите туби без капачки от манганово синьо и цинобър и се запътих към кофите за боклук.

Спрях се пред платното, недоволна от образите на него, недоволна от себе си. До такава степен се бях отдала на самобичуване, че не видях натрапника, докато не усетих лек полъх върху бузата си, последван миг по-късно от проблясване на метал пред лицето ми. Познах мастихина — остър като бръснач, благодарение на точиларските умения на Дон — миг преди да усетя хладното му острие върху шията си. После лявата ми ръка бе извита зад гърба, при което остра болка прониза тялото ми от рамото до китката.

— Не издавай нито звук — каза гласът.