Няма покой за мъртвите

Качих се на колата, отидох във „Фор Сийзънс“ и от рецепцията позвъних в стаята му, представих се за Руди пиколото и му казах, че някой е одрал отстрани ягуара му с ключ.

— Е, че какво? — вика той. — Колата е под наем, майната й.

Пък аз му викам:

— Ваша работа, сър, но ние сме длъжни или да подадем рапорт до полицията в Нюпорт Бийч, или да получим писмен отказ от вас, за да не ни съдят от агенцията…

При което Кристофър Томас, свикнал да взема нещата в свои ръце, ми затръшна телефона в ухото.

Обзалагах се, че до две минути ще е долу; той дойде след минута и половина. Като ме видя, беше вече късно — аз го стиснах за ухото като петгодишно дете и го поведох навън. Сигурно сме били доста странна гледка: някакъв мъж с кремав копринен костюм за 2000 долара, воден за ухото, превит одве, през фоайето на „Фор Сийзънс“, размахващ бясно ръце и хленчещ за адвокати, морални щети и как щял да ме вкара в затвора, докато съм жив.

Когато излязохме навън, аз го препънах, съборих го по гръб, стъпих с крак на гръдния му кош и позвъних на Бел по мобилния. Усещах ударите на сърцето му през подметката си. Дадох му телефона и го посъветвах да се извини на съпругата ми. После го сграбчих за глезена — това ми дойде някак отвътре — и го повлякох през цветната леха, която заобикаля главния вход на „Фор Сийзънс“, през божурите, исландските макове, лютичетата и каквото там още бяха засадили градинарите през последната седмица, докато Крис се друсаше през бабуните и дърдореше нещо възбудено на Бел. Чувах я как ме моли да престана, но още не бях в настроение. Може да се каже, че й се извини твърде убедително. Междувременно бе дошла охраната, така че аз пуснах крака му, взех телефона си от ръката му и тръгнах към колата си, докато някакъв униформен глупак тичаше след мен и крещеше нещо в уоки-токито си. Гласът му беше писклив, очите широко отворени, никаква заплаха; качих се спокойно в колата си и след половин час си бях у дома при Бел.

Мислех си, че след тази случка ще се чувствам малко по-добре, но — уви! — не се получи.

Както можете да си представите, след година, когато откриха Кристофър в „Желязната дева“ от берлинския музей, ченгетата имаха някои въпроси към мен.

Питаха ме например къде съм бил в нощта на изчезването му. (Бях на трийсет километра навътре в морето, между другото, на яхта с приятел.)

Питаха ме също защо бях нападнал Крис във „Фор Сийзънс“. (Защото си го бе изпросил.)

Също и за присъдата, която бях излежал в щатския затвор „Коркоран“ (две години ефективно за фалшифициране на пари и оказване на съпротива при ареста).

Кои са приятелите ми? Какво мога да кажа за работата си като охрана в нощен клуб? А за връзката си с Бел? Последното им беше най-трудно да проумеят: как един бивш пандизчия като мен е могъл да спечели сърцето на жена като Бел — красива и талантлива, харесвана и ухажвана от мъжете. И аз им казах истината: нямам престава как.

И до днес не знам.

Но Бел си имаше своята тайна: едно обещание, което бе дала на Роузмари. Само толкова знаех. Тя ми беше казала, че е по-добре да не знам какво е то, и аз уважавах желанието й.

— Твоя работа, Бел — казах. — Ако искаш да отидеш на възпоменателната среща, да уважиш паметта на Роузи, нямам нищо против. Вярно, ще трябва да изтърпиш разни сноби и артисти, но какво толкова? Иди. Само че при едно условие: аз ще бъда с теб. Ще те придружа. Ще се държа прилично и ще се издокарам, и ако се наложи, ще постеля палтото си на улицата, за да не газиш в локвите. Ще те водя в скъпи ресторанти, ще те любя при всяка възможност…

— Животът продължава. — Тя се опита да се усмихне, но в очите й видях тревога.

— Лично аз бих предпочел да си остана у дома и да отида за риба. Вчера изпуснах една осемдесетсантиметрова камбала, но… какво да се прави, ще дойда с теб.

— От двайсет и четири часа все за тази риба мислиш, Дон.

Тя се засмя и поклати глава. Ако трябва да сложат картинка в речника за „красива усмивка“, това ще е снимка на Бел.

— Трябва да отида. Обещала съм. Не искам да имам никакви неприятности с Тони Олсън.

Не казах нищо, макар трудно да скривах ревността си към изискания милиардер, с когото жена ми общуваше толкова непринудено. Ревнив съпруг съм и си го признавам. Преди толкова години нямах никаква сериозна причина да унижавам Крис Томас, освен да си начеша егото, което повеляваше да отмъстя за Бел, както преди това ме подтикваше да й съдействам морално да изложи творбата си, да пробие в „Макфол“. Отхвърляйки я по този начин, Крис се превърна в мой враг. И аз го нападнах. Това се учи в затвора. Нападаш, преди да са те нападнали. Единственото ми съжаление, когато се прибрах онази нощ от „Фор Сийзънс“, беше, че го оставих да се отърве толкова леко.

— Ще вземем пикапа — казах аз.

— За да се гмуркаш в Моро Бей и Пойнт Арена.

— Признавам, че тази мисъл не ми е чужда.

— И край Фаралоните?

— Това го направих заради Ръсти.