Няма покой за мъртвите

— Моля те! Помня това, ти какво си мислиш? Но също така трябва да повярвам, че дори още двайсет години да бяха обжалвали, накрая историята пак щеше да завърши по същия начин. И знаеш ли защо? Защото е доказано, че моята мила покойна сестричка е убийцата на съпруга си. — Питър изпи и втората чаша вино и я стовари с трясък върху масата.

Разговорът прекъсна, когато Роджър се появи отново, доля чашите им с вино и сервира основното блюдо: камбала, салата от зеле и майонеза, задушени морковчета. Когато помощникът отново се оттегли, Стан попита:

— И така, ти ще бъдеш ли на възпоменателната среща?

— Е, тя все пак ми беше сестра. Не мога просто ей така да не отида, нали?

— Значи не смяташ, че предвид нашите инвестиции и…

Хюсън махна нетърпеливо с ръка.

— Нашите инвестиции нямат никакво отношение в случая. Не разбирам за какво намекваш. Аз съм изпълнител на завещанието й. Ти си мой съветник. И двамата просто спечелихме доста пари. От това имаше полза и за децата, и за нас. Никой не може да ни упрекне в каквото и да било.

— Така е. — Балард си пое дъх; не искаше да дразни домакина си. Отпи от виното. — Но същевременно си докарахме добра печалба, не мислиш ли? Искам да кажа, че след като Крис и Роузмари вече ги няма, всичките пари на семейство Хюсън дойдоха при…

— Знам къде са дошли. Дойдоха при мен, Стан, а ти получи една немалка част от тях като комисиона. И доста добра работа ни свършиха. Така че отказвам да чувствам каквато и да било вина по въпроса. — Питър наклони глава на една страна. — Затова ли поиска да си поговорим днес? Затова ли дойде?

— Да. Бих казал, че да. Главно за това.

Питър се намръщи.

— Смяташ, че след всичките тези години някой може да заподозре единия от двама ни, че е имал мотив да убие Крис?

— Стига да търси мотив — отвърна Балард. — А смятам, че Джон Нън точно това прави.

— Ами нека търси. Той нищо не откри навремето, когато това беше важно. А сега още по-малко ще открие каквото и да било.

— Да, но когато това беше важно, както казваш, парите на Роузмари и Крис бяха в доверителна сметка до приключване на делото. Едва след екзекуцията й станаха твои, Питър. Случи се близо две години след убийството на Крис.

— Аха. Така, както го рече, прозвуча като идеалното престъпление за търпелив извършител. Но не очакваш някой да повярва, че бих допуснал собствената ми сестра да бъде екзекутирана, само за да се добера до парите й, нали, Стан?

— Не! — отвърна Балард може би твърде бързо. Той се дръпна назад, опита се да се усмихне и повтори, този път с по-равен тон: — Не, разбира се, че не смятам. Макар че, ако трябва да бъдем честни, по онова време доста го беше закъсал финансово. Искам само да кажа, че Джон Нън би могъл…

— Стига с този Джон Нън! — извика Хюсън. — Кой е Джон Нън? Един пияница, нищожество. Ако не беше женен за бившата му жена, нямаше изобщо да го познаваш, да забележиш, че съществува. — Питър се наведе напред през масата; очите му блестяха. — През всичките тези години не сме направили нищо лошо, Стан. А доста много добро. Роузмари беше наивна, доверчива жена, която стана жертва на собствената си слабост, на мекушавостта си, на неспособността си да взема правилни решения. Не е трябвало да й се поверява каквато и да било част от нашето семейно състояние. Далеч съм от мисълта, че е заслужавала да умре, разбира се, но има някаква карма, някаква висша справедливост, че богатството в крайна сметка се върна при мен, и то точно в момент, когато двамата с теб бяхме в състояние най-пълно да се възползваме от него. Всъщност — той вдигна чаша, — предлагам да пием за нашето сътрудничество и по-нататъшни успехи!

Стан Балард нямаше друг избор, освен да се подчини. Той също вдигна чашата си от масата и се чукна с най-богатия си клиент.

Джъстин Оулгард, уредничка на музея „Макфол“, посегна към плика, затиснат с преспапието върху бюрото й. Още при получаването му с пощата преди два дни тя бе изпитала странно предчувствие и макар че Тони Олсън беше крупен меценат и играеше важна роля в разширението на музея, нещо в този плик й се бе сторило по особен начин зловещо, та бе отлагала момента на отварянето му.

И сега, през обедната си почивка в четвъртък, тя се заключи в кабинета си, извади ножа за хартия от чекмеджето и разряза плика. Прочете набързо писмото, облегната назад в кожения стол, после го постави върху бюрото, разстла го с длани и го прочете още веднъж, по-бавно.

Изненадата едва ли би могла да бъде по-неприятна.

Тони се готвеше да използва музея, за да организира някаква възпоменателна вечер в чест на годишнината от смъртта — екзекуцията! — на Роузмари Томас. Това беше последното, от което Джъстин имаше нужда в навечерието на новия сезон.

Истината беше, че тя не желаеше дори да чува повече за Роузмари и Кристофър Томас.