Няма покой за мъртвите

— Не знам. Мисля, че в понеделник.

Стан с усилие сдържаше гнева си.

— И ти го отвори?

— Трябваше. Боях се, че… просто ме беше страх.

— От какво?

— От това, което би могъл да направи. От причината да ти пише след всичките тези години. Представих си какво ли би могъл да иска от теб.

— Олсън няма нищо общо с мен, Сара. Беше приятел на Роузмари и Крис Томас, какъвто бях и аз. Това е всичко.

— Знам по твоите показания… Той не можа да ти прости за тях, а Тони Олсън е човек с влияние, Стан. — Тя отново го погледна умоляващо.

— И какво искаше?

— Нося писмото, ако искаш да го прочетеш.

— Може би след малко, а засега ми го предай накратко.

— Смята да организира възпоменателна среща.

Стан се изсмя гневно; смехът му отекна като лай в мъглата.

— В памет на Роузмари? Та това е налудничаво. Как изобщо му е хрумнало? Възпоменателна среща за Крис, разбирам, но за убийцата му? — Стан помнеше, че Роузмари бе споменала нещо такова в завещанието си, но никога не бе очаквал някой да го приеме сериозно.

— Само дето никой не харесваше Крис.

— Аз нямах нищо против него. Мисля, че и любовницата му — как й беше името? Хейл? — също го харесваше. Имаше и други.

— Любовници, да. Но според Джон той е бил абсолютен негодник. По време на разследването беше изровил толкова мръсни истории за него, че не е за вярване. А и Хейл си падаше главно по парите и влиянието му. За теб семейство Томас бяха просто клиенти, появили се в решителен момент и помогнали на кариерата ти. Но това не променя факта, че Кристофър беше антипатичен на всички. Може пък накрая да се окаже, че не Роузмари го е убила.

— Тук грешиш. Или по-скоро повтаряш думите на бившия си съпруг. Няма „може би“. Тя го уби, и това е. Съдебните заседатели не се поколебаха нито за миг. Нямаше сянка на съмнение, че… — Изведнъж той млъкна и погледна жена си. — Аха! Всъщност не става дума за Тони, нали?

Тя наведе още по-ниско глава, сякаш се опитваше да се скрие във ватираното си яке.

— По-добре е да видя писмото — каза Стан.

— Ето го. — Тя бръкна в якето си и извади плик. — Сам ще се убедиш, че Джон не се споменава никъде.

— Разбира се. Защо му е да го споменава? Особено пред нас. Сега ти си омъжена за мен. Това дело ни събра. Не е нужно да предъвкваме очевидното, но Джон винаги си е мислил, че той прецака случая, и съзнанието за това прецака и него. Завинаги.

— Не завинаги.

— А, така ли? Във всеки случай достатъчно, за да те загуби.

— Знам. Предпочитам обаче да беше нещо друго.

— Имаше и друго, ако си спомняш. Фатално привличане, бих го нарекъл.

Опитът му да се пошегува не предизвика желания ефект.

— Понякога се питам дали все пак не е имало и друго.

— Е, много ти благодаря, че ми го казваш след толкова години…

Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Не се сърди, Стан. Не исках да прозвучи така. Просто не съм сигурна, че някога ще се отърся от чувството за вина.

— Вина за какво? Че си се влюбила в мъж, който те е обожавал, докато собственият ти съпруг е бил до шия в калта? И знаеш ли коя е иронията в случая? Че той през цялото време беше на прав път. Всичкото това тръшкане и кършене на ръце, че бил провалил разследването… Провалил, друг път! Роузмари уби Крис. Няма никакви доказателства, които да сочат към друг убиец. Нито към мен, нито към когото и да било другиго.

Сара вдигна глава и го погледна.

— Защо пък тъкмо към теб?

Стан вдигна рамене.

— Просто… така ми дойде на езика.

— Добре де, Стан. Както сам казваш, това сме го дъвкали милион пъти. — Тя въздъхна и каза тихо: — Може би наистина трябва да прочетеш писмото.

— Може би.

Той огледа отвън плика с името и адреса на Тони Олсън, релефно отпечатани — печелеше време, искаше да успокои нервите си, преди да го отвори. Писмото беше адресирано до него с писалка, с равния, обработен почерк на Олсън. Клеймото беше от елитния квартал Сийклиф, където известният борсов играч живееше от двайсет и пет години.

След като прочете писмото, Стан стана и направи няколко крачки по посока към океана. Ударите на сърцето му заглушаваха грохота на вълните. Застана на едно място, с ръце в джобовете, безчувствен за ледената мъгла. Накрая, след като овладя дишането си, той се обърна и се върна при Сара.

— Какво се надява да постигне с това? Защо изобщо някой би отишъл?

— Ако не отидеш, ще излезе, че Роузмари не те интересува.

Той се изсмя злобно.

— Сара, позволи ми да ти съобщя новината: наистина не ме интересува. Всичко това се е случило преди повече от десет години. Извършителката е призната за виновна, осъдена и екзекутирана. А сега Олсън иска всички, присъствали на онова парти в нощта, когато Кристофър изчезна, да се съберат отново… за какво?! Да скърбят за Роузмари? Не, няма да стане.

— Смяташ, че наистина всичко е заради Джон?

— А как иначе? Оттогава той не спира да се самобичува, че бил направил такава огромна грешка. Което, между другото, изобщо не е вярно.

— Тони не казва нищо подобно.