Няма покой за мъртвите

Бившият полицейски инспектор Джон Нън още се учеше да вижда Сан Франциско през очите на цивилен. Градът минаваше за толерантен, но под повърхността преценяващи очи хвърляха осъдителни, изгарящи погледи. Дори ордите бездомници, които заемаха цели карета в районите на зомбитата, го преценяваха и съдеха. Но най-често го съдеха полицаите, които някога бе познавал. Те бяха и най-строгите съдници.

— Джон, знаеш, че не мога да ти помогна.

— Аз просто си ходя — бе отвърнал Нън тогава, едва ли не усмихнат, шест години след като бе върнал значката си. Да ми помогнеш? Никой не може да ми помогне, докато аз не реша. — Разхождам се — бе уверил той другия полицай.

— Да бе, точно тук си намерил да се разхождаш — каза ехидно Тод Дрейнър, полицай от Нравствената полиция, с когото Нън бе работил по един-два случая преди петнайсет години.

И двамата погледнаха едновременно към порутените сгради от двете страни на мизерната уличка в Чайнатаун, по която бе свърнал Нън. Имаше чувството, че се е отдалечил на милион километра от апартамента си. Но тук, на това място, се надяваше, макар и плахо, да намери спокойствие.

— Чувам, че имало фабрика за курабийки с късметчета — обясни Нън, сякаш току-що бе научил за нейното съществуване. — Туристите си падат по такива работи. — Той се обърна към Дрейнър. — А теб какво те води насам?

— Оглеждам се за информатори по един случай — отвърна Дрейнър. — Освен ако междувременно не си станал наркоман вместо буйстващ пияница…

Нън го изгледа мрачно, сякаш преценяваше дали да не му фрасне един в мутрата.

— Прощавай, Нън, не исках да те обидя. Партньорът ми не е на себе си, откакто се е пенсионирал, все обикаля кварталите с червените фенери, сякаш е Батман и Робин едновременно. Фабриката за курабийки с късметчета е нататък, доколкото знам. И гледай да не ми се мяркаш повече пред очите тук.

— И аз не съм умрял да те виждам, Тод.

Дрейнър се изкиска и промърмори нещо под носа си, докато се отдалечаваше, и Нън наистина го доядя, че не го бе цапардосал.

Онази вечер той бе влязъл във фабриката през задния вход и се бе озовал в един коридор, от който се виждаше цехът, изпълнен с дим и размазани, кашлящи, движещи се сякаш в забавен кадър човешки сенки. Нищо не се бе променило от последния път, когато Нън бе идвал тук преди години, за да търси Кристофър Томас, забелязан да се навърта насам няколко пъти в течение на един месец, преди да бъде убит. Защо ли? Ако Томас беше наркозависим, това можеше да му навлече всевъзможни неприятности. Но из тези пущинаци беше трудно да се намери надежден свидетел, който при това да не е надрусан, за да допринесе с нещо съществено за следствието и делото.

Междувременно един човек, известен като Хонг — босът на наркопласьорите от този район, за когото се знаеше, че търгува и с крадени стоки: някой и друг телевизор или кола, някое и друго произведение на изкуството — бе арестуван заедно с няколко от хората си по обвинения в разпространение на дрога. Нън бе молил Дрейнър да отложи операцията, докато той разследваше случая „Томас“, но онзи бе отказал. В шифрованите счетоводни книги на Хонг имаше вписани плащания на лице, чието име, надраскано с нечетлив почерк, гласеше нещо като „Странник“. Две от тези плащания бяха извършени непосредствено преди изчезването на Крис и Нън се бе запитал дали нямаше връзка между двете събития. Не можеше да каже със сигурност, но си имаше някои хипотези. Той се поразрови из архивите на музея и откри, че през годините преди смъртта на Томас мистериозно бяха изчезнали няколко експоната. Може би беше изплащал стари дългове към Хонг с крадени произведения на изкуството или пък ги бе пласирал чрез него? Нън не разполагаше с доказателства, че Кристофър бе имал нещо общо с дрогата, освен като потребител, и то рядко и за развлечение. Хонг мълчеше като риба, докато един ден в килията на следствения арест бе наръган с нож в шията от друг задържан, който му имал зъб отпреди. Разследването на Нън се оказа в задънена улица и нямаше изгледи да потръгне, поне за момента.

Макар да се бе опитвал неведнъж, той не бе успял да установи и самоличността на въпросния „Странник“.

Докато обикаляше из квартала, преструвайки се, че търси своя вуйчо наркоман, Нън усещаше върху себе си празните погледи на неговите обитатели, които го следяха неотлъчно навсякъде.

Когато след един такъв безплоден ден се прибра у дома, изведнъж му хрумна нещо. Вдигна телефона и се обади на Реджайна Купър.

Не, Джон Нън не се опитваше да съживи онзи отдавна забравен случай. Случаят се опитваше да съживи Джон Нън.

— Не черпя — каза Реджайна още щом го видя с характерното инатливо изражение на лицето му.

Нън вдигна чашата си, в която имаше сироп от червени боровинки със сода — любимото питие на бившия пияч, защото приличаше на нещо, което би могло и да съдържа алкохол. Нещо, което да не бие толкова на очи в бара.

— Не ми връщаш обажданията.