По коридора към дамската тоалетна дотичаха двама полицаи. Няколко минути по-късно Хейл Пратчет излезе от там с лепенка на тила.
— Нищо ми няма — обяви тя пред слисаната тълпа. — Просто драскотина. — Беше й неудобно, че всички я зяпат.
Ханк Закарайъс се беше дръпнал няколко крачки встрани и шепнеше напрегнато по мобилния си телефон. Сензацията не можеше да чака.
26
— Щура нощ, а? — подхвърли полицаят, шеф на току-що пристигналия екип за оглед, към служителя по сигурността на музея, заел позиция зад огромното дървено бюро в главното фоайе.
— Да, шантава работа — отвърна охранителят, който заедно със своя партньор подготвяше нещата за криминологичната експертиза.
Двамата униформени, които се бяха явили първи на повикването, си бяха тръгнали, но не преди да поразпитат набързо свидетелите. Горката жена с раната на тила също си бе отишла, но не сама, а с линейка. Човекът от охраната вдигна поглед към двамата цивилни. Бяха облечени с обичайните дрехи — гащеризони, калцуни върху обувките, шапки и маски, закриващи почти изцяло лицата им, с които приличаха повече на хирурзи, отколкото на полицаи. Бяха дошли, за да обработят мястото на престъплението — той бе понаучил професионалния им жаргон от сериалите по телевизията.
Пазачът погледна навън и забеляза вана на криминологичния екип, паркиран до бордюра. Зад него бе пристигнала втора линейка.
— Тази линейка пък какво прави тук? — попита той по-високия от двамата.
— Случва се понякога повече от една да се яви на повикване — отвърна полицаят. — Какво е ставало тук, някакво парти ли?
— Възпоменателна среща.
— Какво е оръжието ти? — Първият полицай посочи към кобура на хълбока му.
— Обикновен колт. Трийсет и осми калибър, револвер. Тук не ни дават да носим автоматици. И аз не знам защо.
— Виж ти. И аз имам една трийсет и осмица, за резерва. — Полицаят погледна към глезена си. — Добро оръжие.
— Върши работа — отвърна охранителят, доволен че един полицай бе одобрил избора му на оръжие.
— Ти имаш ли резервен?
— Кой, аз ли? Не, за какво ми е?
— Аха. Добре.
— Добре ли? — попита неуверено охранителят, като се питаше какво ли му е доброто. После в мозъка му нещо прещрака и той си каза, че няма никакъв смисъл да пращат криминологичен екип. Че присъствието на двамата означава само…
— Знаеш ли какво? — каза по-високият. — Я горе ръцете!
— О, не! — изохка покрусен охранителят, усетил допира на пистолета, който другият полицай бе опрял в тила му. — Това е… ах, мамка му! Това е… инсценировка. Вие не сте никакви полицаи. Това е обир, нали?
— Ръцете! — повтори първият.
Охранителят вдигна ръце. Идваше му да заплаче.
— Нали няма да ми направите нищо лошо? — изхленчи той.
Вторият „полицай“ се пресегна и извади револвера от кобура му. После взе и портфейла му. Първият попита:
— Каква е твоята половина от кода за залата със специалните експонати, онази в кулата?
Във въпросната зала в момента имаше временна изложба на неголеми, но ценни ренесансови рисунки и гравюри. Преговорите с Ватикана им бяха отнели цяла година, но накрая се бяха съгласили да им отпуснат шедьоврите за известно време при условие, че музеят постави специална охранителна система, изискваща двама души за отваряне на вратата.
— О, на нас не ни казват тези работи.
Глас зад гърба му:
— Кое е момиченцето на снимката?
Охранителят се обърна и видя, че вторият лъжеполицай рови в портфейла му.
— Дъщеря ти, нали? Тя сега вкъщи ли си е?
Охранителят заплака.
— Знам само половината от кода.
— Ами нали и аз това те питам! — отвърна спокойно онзи.
— Едно седем седем А М К въпросителна осем три едно, всички букви са главни — избъбри задъхан охранителят. — Моля ви, ще направя всичко…
Първият полицай си записа кода.
— Ако си казал истината, не е необходимо да правиш нищо повече. — Той кимна и след миг бедният охранител бе омотан с опаковъчна лента и завлечен в близката гардеробна.
После двамата си тръгнаха, като го оставиха в тъмното да се измъчва заради собствената си глупост, защото не бе спазил стриктно инструкциите за сигурност. И да се опитва да си представи какви ли чудовищни безчинства щяха да се разиграят в онази зала горе, в кулата.
Двамата бяха известни като Боб и Франк — имена, колкото кратки и лесни за запомняне, толкова и различни едно от друго, за да може, ако работеха за трети човек, да не стават грешки.
Бяха професионални крадци. А също и убийци, макар че напоследък търсенето на подобни услуги на пазара чувствително бе намаляло. Качествени оръжия и взривни вещества се намираха лесно и все повече поевтиняваха, но добрият крадец си държеше цената — искаха се солидни умения, за да извърши кражба с взлом, при която да не останат никакви следи — така че през последните години Боб и Франк бяха натрупали сериозни доходи от основната си дейност.