Няма покой за мъртвите

След като набутаха охранителя в гардеробната, двамата се върнаха в главното фоайе. Бяха със същото работно облекло на криминолози, с което бяха проникнали в музея. Ползваха го често, защото им даваше възможност да работят, без да оставят следи — също както позволяваше на истинските полицаи да си свършат работата, без да опорочат доказателствения материал на местопрестъплението.

Боб отиде до главния вход на музея, огледа се и отключи вратата. Махна на съучастниците им — мнимите санитари в линейката. Един от тях вдигна глава. Боб му извика:

— Десет минути. Ще овладеем помещението и ще ви дадем знак, когато е готово.

— Готови сме.

Франк и Боб се изкачиха по стълбите до голямата зала на върха на кулата. Когато стигнаха най-горе, те спряха, колкото да проверят пистолетите си берета и да им поставят заглушители.

Двамата се спогледаха, кимнаха си, свиха зад ъгъла и влязоха в залата, където още се бяха скупчили гостите на възпоменателната среща, коментираха случилото се и се наливаха с алкохол, за да успокоят нервите си.

Отначало никой не забеляза натрапниците. Но изведнъж някой си пое уплашено дъх, разнесе се женски писък и всички глави се обърнаха в една посока.

— Чакайте!

— Кои сте вие?!

— Какво правите тук?

Безсмислени въпроси, безполезна врява.

Човешки емоции… какво прахосване на време и енергия, помисли си Боб.

— Никой да не посяга към телефона си — нареди с равен глас той. — Всички застанете на колене, с пръсти, сплетени зад тила. Който не се подчини, ще бъде застрелян.

Няколко мига никой не реагира — нещо типично за такива ситуации — и после някакъв едър възрастен господин в костюм направи крачка към него.

— Не знам какво сте намис…

Боб изстреля два куршума в главата му; капки кръв опръскаха стените и дрехите на хората зад него. Още писъци и викове.

Едно хубаво тъмнокосо момиче с тъмносиня рокля и разширени от ужас очи изтича към трупа. Боб вдигна пистолета да застреля и нея, но тя се опомни навреме, падна на колене и вдигна ръце на тила си.

Бавно останалите — разплакани, парализирани от страх, молещи за пощада — последваха примера й.

Боб ги преброи набързо. По дяволите! Двама гости липсваха. Междувременно Франк бе забелязал същото. Боб отново насочи пистолета си към момичето.

— Къде са останалите? — извика той към тълпата. — Казвайте бързо или след пет секунди ще я застрелям.

Но до повече кръвопролития не се стигна.

Точно в този момент двама мъже завиха зад ъгъла откъм тъмния коридор, водещ към кулата, и замръзнаха при вида на нападателите. Франк, който беше застанал по-близо, насочи оръжието си към тях.

Единият от двамата, по-як и във видимо по-добра форма от другия, хвърли поглед към трупа, после към Франк и Боб. Очевидно мъжът оценяваше ситуацията. Боб си каза, че трябва да го държи под око.

Щом двамата новодошли застанаха на колене и Боб ги взе на прицел, Франк се зае да претърси внимателно всички присъстващи. Когато стигна до Джъстин Оулгард, той каза:

— Трябва ми втората половина от кода за специалната зала. Първата вече я имам.

— Но…

— Току-що ви демонстрирахме, че не ни е проблем да гръмнем когото и да било. Дайте ми кода веднага, иначе ще убия… нея! — Той направи няколко крачки напред и насочи пистолета към една привлекателна около трийсетгодишна блондинка.

— Не! — изрева едрият навъсен мъж до нея.

— Дон, моля те, не го дразни! — извика младата жена.

Мъжът, когото тя нарече Дон, извика на Джъстин:

— Дайте му кода, моля ви!

Джъстин кимна. Боб я вдигна грубо на крака и я повлече към вратата на залата за специални изложби. Спряха при командния пулт и той зададе първата част от кода. После тя добави останалото. Чу се тихо бръмчене, двамата бутнаха навътре двойните врати и влязоха в изложбената зала. Джъстин запали осветлението. Залата беше пълна със стари рисунки и гравюри, които той знаеше, че сигурно струват милиони.

Време беше да си заработи обещаните 500 хиляди долара.

Боб откачи от колана си портативна радиостанция и натисна комутатора.

— Всичко е под контрол — съобщи той на мнимите санитари от линейката.

Миг по-късно апаратът изпращя и се чу отговор:

— Движим се, край.

Боб върна Джъстин в главната зала и отново я накара да коленичи. После с крайчеца на окото си забеляза мъжа, който бе привлякъл вниманието му преди малко — онзи, едрия. Отиде при него.

— Как ти е името?

— Джон Нън.

Боб го изгледа враждебно, но Нън издържа хладнокръвно погледа му, без да отмести очи. Всъщност самият той оглеждаше Боб някак особено, сякаш го изучаваше. Наистина, с найлоновото боне на главата, маската на лицето и гащеризона беше практически невъзможно мъжът да види достатъчно, за да го опише по-късно. Ала Боб изпитваше странното чувство, че Нън го оглежда именно за дребни, привидно маловажни детайли — стойка, походка, ръст, левак или десняк — които впоследствие да използва при разследване или съдебен процес.

Време е да пречукам този мухльо.

Вдигна пистолета. Обра мекия спусък. В това време вратите на асансьора се разтвориха и в залата влязоха санитарите.

Боб се намръщи.