Няма покой за мъртвите

И все пак, време беше да изчезне. Пък и Сан Франциско едва ли можеше да му предложи нещо повече като силни усещания. Следенето на Балард; ножът, опрян в бялата шия на Бел; дебненето на онова ченге; разкошната съпруга на Балард, която бе изненадал в пробната и която едва не се бе подмокрила от страх — всичко това си беше тръпка, че и отгоре. Съжаляваше единствено, че така и не бе успял да зърне децата си — Лейла и Бен — дори от разстояние. Арти бе провалил това му намерение с идиотските си опити да го издои. Е, какво пък. Рио го зовеше.

Кристофър свали от гардероба един от куфарите, разтвори ципа, отключи сейфа на стаята и започна да вади пачки с пари. Когато напълни първия куфар, свали втори и напълни и него. От трети куфар извади чиста колосана памучна риза и се преоблече. Застана пред огледалото. Изглеждаше някак… еснафски солиден. Добави копчета за ръкавели и размаха ръце, за да се очупи платът по тялото му. Е, така беше по-добре. Едновременно стилно и шик.

Вдигна двата куфара — тежко нещо са парите в брой, дори в банкноти с високи деноминации, направо изумително! — и се върна в дневната.

Арти бе пропълзял почти два метра на лакти. Пътят му беше очертан с тъмна кървава ивица. Ръцете му бяха покрити с кръв.

— Трябва да ти призная, Арти, че си по-умен, отколкото изглеждаш. — Кристофър пусна куфарите на пода и се приближи с ленива походка. — Отиваш към телефона, много хитро. Аз пък бих си помислил, че ще тръгнеш към вратата. — Той стъпи с лъснатата си обувка на рамото му и го бутна надолу.

Арти се строполи като подкосен. Дори парцалът в устата му и няколкото слоя тиксо не успяха да заглушат животинския му писък.

— Но дори да беше стигнал до телефона, какво щеше да им кажеш? — Кристофър отиде до барчето и взе тежкия револвер. — Нещо като: „хмгъххмхмммггъххх?“ — Той се отпусна на едно коляно до бившия си охранител, като внимаваше да не изцапа панталона си в кръвта му. — Чуваш ли какво те питам?

Очите на Арти бяха изцъклени. Зениците му се бяха свили до две точки, сякаш наблюдаваше отблизо ярък пламък. Не отговори. Кристофър се наведе и го удари с ръба на дланта си в корема — малко над мястото, където куршумът бе отворил широка рана. Този път Арти реагира.

— Питам те дали ме чуваш.

Човекът закима енергично.

— Сигурно вече дори ти си разбрал, че ще умреш. Ще се отървеш от жалкото си битие на този свят, тъй да се каже. Но колко бързо ще се явиш на другия, зависи от мен. Не забравяй това, когато ти сваля превръзката от устата. Схващаш ли?

Ново кимване.

— Отлично. — Кристофър дръпна тиксото и измъкна изоставените бикини на Тейлър от устата на Арти. Захвърли ги настрани и избърса ръка в една чиста част на ризата му. — И така — той допря дулото на пистолета към слабините на Арти и дръпна ударника, — по въпроса за онова писмо…

Беше уморен. Толкова уморен.

Раменете на Джон Нън бяха схванати, очите му бяха сухи, виждаше на петна. Когато вдигна ръце, за да ги разтрие, дланите му трепереха. Сякаш бе бягал с дни.

Не с дни. С години. Цели дванайсет години.

Дванайсет години болка и вина заради проваления му брак, заради Сара.

Дванайсет години заблуда, че Кристофър Томас може приживе да е бил мръсник и безогледен кариерист, но в края на краищата бе станал жертва на убийство.

Дванайсет години, откакто собствените му показания бяха изпратили Роузмари Томас на смърт за убийство, което изобщо не се бе случило.

Дванайсет години на вяла безпомощност, на пиянство, отчаяние и слабост. На съмнения и отлагане. На пасивно бездействие, на вайкане и самосъжаление, докато животът отминаваше.

Години, през които Кристофър Томас бе живял като в приказен сън, а Джон Нън не можеше да се отърси от най-страшния си кошмар.

Но сега всичко щеше най-после да приключи, и то не къде да е, а в хотел „Тромп л’ьой“ — „зрителна измама“ или „привидност“, ако не го лъжеше френският от училище.

Жестоко, няма що.

Нън пусна аварийните светлини и слезе от мерцедеса. Пиколото тръгна към него, но той поклати глава.

— Няма да се бавя.

Вратите се разтвориха безшумно, разкривайки широкото, дискретно осветено мраморно фоайе. Въздухът ухаеше на зрели плодове, може би леко презрели. Токовете на обувките му почукваха по мраморния под, докато заобикаляше импозантните кресла с насядали в тях адвокати, лекари и финансови брокери. Покрай стената зад рецепцията растяха живи дървета. Едва когато се приближи, видя, че са нарисувани, но толкова реалистично и с такъв усет за перспектива, че едва ли не можеше да протегне ръка и да ги пипне.

— Добре дошли в „Тромп л’ьой“, сър. С какво мога да ви услужа?

— Търся един човек. Гост на хотела.

Жената на рецепцията — на ревера й имаше табелка с името: „Клеър“ — едва-едва повдигна глава от клавиатурата си.

— И как се казва господинът, сър?

Той направи гримаса и извади от джоба си стара снимка.

— Това е той. Познавате ли го?

— Съжалявам, какво е това…

— Аз съм полицай.

В случай като този нямаше нужда да играе по правилата.

— Въпреки това, съжалявам, но не мога… Може би трябва да повикам управителя, вероятно той…