Няма покой за мъртвите

— Какво искаше да каже Питър с това „Никой не знае“?

— Питър е пиян като свиня. Дрънкаше врели-некипели.

— Жив ли е Кристофър Томас?

— Нямам представа.

— Пипал ли е парите след смъртта на Роузмари? И той ли е в схемата?

— Казах ти, нямам представа дали е жив или мъртъв. Знам колкото и ти.

— Мислел си, че е мъртъв, така ли?

— Да, допреди двайсет минути.

— Лъжеш. Двамата с Питър сте в дъното на всичко.

— Не.

— Ако те убия още тук и сега, Стан, това ще е справедливост. — Целта му бе да сплаши Балард, да изтрие тази гадна усмивчица от лицето му. — Ти открадна живота на Роузмари, съсипа моя.

— Няма да ме застреляш.

— Напротив. Ще те застрелям, Стан. Ще изпразня пистолета в теб. Първо ще ти прострелям ушите. После носа. После капачките на коленете. И накрая, когато болката стане непоносима, ще те гръмна в мозъка, където се е родила всичката тази гадост.

— Блъфираш.

Нън вдигна пистолета до ухото на Балард и дръпна спусъка. Изстрелът отекна в глухата уличка. Балард изпищя и падна на колене, опипвайки с длани невредимата си глава като човек, който проверява дали е жив или умрял.

Нън го сграбчи за яката, вдигна го на крака и го блъсна с гръб към тухлената стена. Дали и други бяха чули изстрела? Ако на съседите им хрумнеше да повикат полиция, разполагаше с броени минути.

— Нищо ти няма, ревльо — каза той на Балард.

— Парите… идеята беше на Питър… той измисли всичко…

— Но ти му помагаше, нали?

От гърлото на Балард излезе нещо средно между стон и хлипане. Нън го прие като потвърждение на думите си.

— Знаеш, че Питър ще си изпее и майчиното мляко, нали, Стан? Повярвай ми, в твой интерес е да проговориш пръв, поне малко от малко да се докараш на полицията. Ще кажеш на полицаите всичко, което знаеш, нали така, Стан? Всичко.

Сгърчен и треперещ като лист, Балард не смееше да погледне Нън в очите.

Нън прибра пистолета в кобура отзад на кръста си. Накара Балард да се изправи и го поведе пред себе си към главната улица. Пред музея същият пазач, който бе кимнал на Нън за сбогом, се оглеждаше и ослушваше. Явно трясъкът от изстрела го бе накарал да излезе навън. Мъжът беше доста едър, поне метър и деветдесет и пет, як и набит. Можеше да надвие Балард с една ръка.

— Чух изстрел — каза пазачът.

— Сигурно е ауспух на кола — отвърна Нън. — Този господин има информация за полицията във връзка с жената, чиято годишнина от смъртта отбелязваха тук снощи.

Пазачът огледа Балард.

— Хммм, нямам право да го задържам или арестувам…

— Нито пък аз. Но мистър Балард е добро момче. Обади се в полицията и кажи, че мистър Балард се е поставил под доброволен арест и ще ги изчака да дойдат. — Той охлаби леко желязната хватка, в която стискаше ръката на пленника си. — Погледни ме, Стан!

Балард най-после вдигна глава и го погледна — имаше вид на човек, попаднал в нов, непознат за него свят, където не важаха никакви правни стратегии, контраискове и извънсъдебни споразумения. И беше видимо неподготвен за промяната.

— Отивам да говоря с Питър. Тъй че, ако държиш да направиш добро впечатление на полицията, преди Питър да те е изпреварил, съветвам те да пропееш веднага щом дойдат.

— Питър… — започна Балард, но се спря и не каза нищо повече, докато Нън не се загуби в нощната мъгла.

Яхтклубът „Сейнт Франсис“ се намираше в марината. Мъглата се беше спуснала ниско над водата като неподвижен облак. Нън беше взел мерцедеса на Балард и се представи за него на пазача на паркинга, като му каза, че Питър Хюсън го очаква. Пазачът вдигна телефона, позвъни на Хюсън, после затвори и махна с ръка на Нън да влиза.

Нън паркира и забърза по кея. Макар да носеше името на свети Франциск, закрилник на бедните, марината беше пристанище за луксозни моторни и платноходни яхти. Яхтата на Хюсън беше дълга двайсет и два метра и се казваше „Дезире“. Зад корпуса й се извисяваше величествената грамада на моста „Голдън Гейт“, обвит в мъгла. Докът беше притихнал, повечето собственици на яхти не живееха в тях, но Питър Хюсън беше изключение. Откъм „Дезире“ се чу звън на счупено стъкло.

Нън се качи на палубата, прекоси я и слезе в каюткомпанията.

Завари Питър Хюсън коленичил на пода; по дъските пред коленете му блестяха парчета от счупена кристална чаша, във въздуха миришеше на уиски. Питър вдигна най-голямото парче и погледна към Нън.

После се засмя.

— Възпоменателната среща приключи, инспектор Нън! — Той произнесе думата на три отчетливо разделени, макар и завалени срички. — Но ти май вече не си полицай, а?

— Истината е, че съм, Питър. Поне за момента имам всички основания да съм.