Няма покой за мъртвите

Арти оглеждаше хотелската стая, впечатлен. Беше два пъти по-голяма от целия му апартамент. Износените му обувки бяха оставили кални следи по килима.

— Е? — попита Томас, сякаш следваше репликите си по сценарий.

— Ние сме зрели хора, нали, Крис? Бизнесмени?

— Не. Аз съм бизнесмен, а ти си нищо. Така че карай по същество.

— Ха! Много смешно. Е, добре. Знам, че скоро доста ще се размирише. Искам да напусна страната.

— И ти трябва номерът на маршрутката за летището, така ли?

Лицето на Арти се изопна.

— Знаеш за какво съм дошъл.

— За пари, естествено. Да ме изнудваш за пари.

Арти замълча, сякаш обиден.

— Искам си възнаграждението, като всички останали.

— Ти вече го получи.

— Но не беше достатъчно. — Арти се ухили, видът му отново стана нахакан както преди.

— Колко ти трябват?

— Достатъчно, за да ми стигнат, докато съм жив.

— Това може да означава и шепа центове.

Очите на Арти се разшириха и той изфъфли припряно:

— Ако ми направиш нещо, да знаеш, че съм оставил писмо при… някого. Ако само нещо се случи с мен, писмото ще стигне до когото трябва. В него пише всичко, Крис: как инсценира смъртта си, как напъхахме онзи труп в „Девата“, как го изпратихме в Германия.

— Виж, не съм в настроение да споря с теб. За каква сума става въпрос?

Някои хора винаги се пазарят за по-малко, отколкото си склонен да им дадеш.

— Пет милиона.

Томас решително поклати глава.

— Ти си се побъркал. Мога да ти дам един евентуално.

— Три.

— Два.

— Става — изсумтя Арти. — Но в брой.

— Мога да ти ги донеса.

— Не става мой човек! Искам ги сега.

— Виж, Арти, исках само да кажа, че мога да ти донеса парите от съседната стая. Сега.

Онзи само примигна.

Томас добави:

— Но проблемът е в писмото, за което намекна. Ще похарчиш двата милиона и ще дойдеш да ми искаш още.

— Не, няма.

— Сега така казваш, но един ден положително ще дойдеш. — Томас се намръщи. — Чакай! Дойде ми нещо наум. Ще ти дам двата милиона сега, после, когато си в безопасност, ще се срещна с човека, у когото е писмото, твой братовчед или… адвокат, или какъвто и да е там…

— Да, да, това е… мой познат, адвокат.

— Ще се видя с него и ако ми даде писмото неотваряно, ще му дам още един милион за теб. Как ти звучи?

— Вярно ли? — Арти разтри лицето си с длан. Имаше вид на ученик, току-що научил, че занятията в училище са отменени. — Става! — И той протегна немитата си ръка.

Томас се направи, че не вижда жеста. Докато влизаше в съседната стая, той чу Арти да казва зад гърба му:

— Ама и барчето ти си го бива, мой човек! Имаш ли нещо против да си капна едно?

— Няма проблем, почерпи се!

Кристофър Томас наистина държеше в спалнята си няколко милиона в брой — сума, която мършавият Арти едва ли можеше да повдигне физически, камо ли да отнесе със себе си. Но заедно с парите имаше и нещо друго: един „Колт Питон“ .357 магнум. Той посегна към нощното шкафче и го извади. Макар калибърът да беше по-малък от .38, да не говорим за .44 или .45, мощността на заряда беше чудовищна, а куршумът с кух връх се пръскаше като гъба в тялото на жертвата, предизвиквайки вътрешни разкъсвания като при прегазване от товарен влак.

Стиснал пистолета отстрани до хълбока си, Томас се върна в стаята при Арти, който си беше „капнал“ една водна чаша от малцовото уиски, струващо 800 долара бутилката. Когато го видя, Арти му се ухили като благодарен кокер шпаньол.

— Не живееш зле за умрял човек — пошегува се той, но в следващия миг видя пистолета и зяпна. Чашата се разби с трясък на пода. — Недей! Не ме убивай!

— Винаги съм казвал, че глупаците не заслужават да живеят. Опитваш се да ме изнудваш, а, Арти? Да изнудваш мен?!

— Писмото! Не се шегувам! Вътре пише всичко!

Томас едва се сдържа да не се изсмее. Само преди минута Арти му бе казал къде да намери писмото, ако такова изобщо имаше. По-късно тази вечер, още преди някой да бе забелязал, че Арти го няма, а самият той отдавна щеше да е далеч от тук, един-двама от сътрудниците му щяха да претършуват сантиметър по сантиметър апартамента на Арти Руби, докато открият имената на всички адвокати, с които някога бе общувал. След което щяха да се погрижат писмото, ако такова изобщо имаше, да му бъде доставено неотворено.

Или просто да ликвидират онова мизерно адвокатче.

Така или иначе…

Томас дръпна назад ударника на револвера, който изщрака. Вдигна оръжието и се прицели.

— Не! Моля те!

Пръстът на Томас обра спусъка.

Джефри Дивър

30

Събирането от предишната вечер беше белязано от призрачното присъствие на Роузмари и Кристофър Томас. А сега думите на съдебния антрополог бяха изкарали единия от тези призраци на светло, бяха го разтворили в дневната светлина. Защото, както се оказа, Кристофър Томас сигурно още бродеше по широкия свят.

Джон Нън усети как гръдният му кош сам си пое дълбоко дъх. Вцепенението, в което беше изпаднал преди време, осъзнавайки, че Роузмари е невинна, бе започнало да отпуска железните си клещи.

Но ако Кристофър Томас беше жив, къде ли се намираше?