Няма покой за мъртвите

С четирипръстовата си ръка Кристофър Томас наля „Реми Мартен“ горе-долу на негова възраст в чаша, сякаш купена от магазинчето на някоя бензиностанция. Хотел „Тромп л’ьой“, в който бе отседнал, си го биваше въпреки разни дребни недоглеждания от този род. Но какво пък? Имаше известна логика: качествени напитки, евтина опаковка.

Погледна към отражението си в големия прозорец. И след десет години той така и не можеше да свикне с новия си външен вид. Не че не се харесваше — пластичният хирург се бе оказал истински артист.

Доктор 90210…

Добрият доктор се бе кръстил на пощенския си код, който, умножен по три, даваше приблизително сумата на хонорара му.

Томас игнорира образа си и се загледа през него във вечерния здрач.

Беше едновременно ядосан и разтревожен. От новините по телевизията знаеше за осуетения обир в музея предишната вечер, а пък Хюсън му бе изпратил кратък есемес за злополучната си среща с Арти. По многото буквени грешки си личеше, че когато го е писал, е бил пиян до козирката.

Томас въздъхна. Обирът беше перфектно планиран, плячката този път щеше да е изумителна. Още щом Хюсън бе научил за намеренията на Тони Олсън да организира възпоменателна среща за Роузмари, двамата с Кристофър съставиха план, който щеше да има за резултат най-големия удар в историята на изкуството: платна на Леонардо и Микеланджело, а също и на Рембранд, Вато, Рубенс, Тиеполо, Дьо Латур. За всяко от тях Кристофър имаше готов купувач, а личната му комисиона, след приспадането на всички разходи, щеше да възлиза на милиони.

Но всичко бе отишло по дяволите…

И сякаш това не стигаше, днес неочаквано бе звъннал телефонът:

Имам информация за Кристофър Томас…

Информация? Та Кристофър Томас не беше ли убит от жена си и натъпкан в онази „Дева“? Кристофър Томас беше мъртъв и погребан. Беше избледнял спомен, обект на омраза и презрение за някои, на завист за други. Толкова по въпроса.

Но той бе познал гласа.

Зад гърба си чу лек шум, който го извади от мислите му. Обърна се и видя Таня — или може би беше Тейлър! — която обличаше оскъдната си черна рокля. Когато само преди час й я бе смъкнал през главата и със замах я бе запратил на пода, той се бе надявал, че допирът на стройното й тяло ще го отвлече от историята с проваления обир. Но дори сексът не бе постигнал желания ефект и сега той обвиняваше нея.

— Охооо — изписка тя, като видя коняка. — Искам и аз!

— Не. Изчезвай.

Жената премигна.

— Не си много мил — изчурулика с детско гласче тя.

Томас й обърна гръб и се отдалечи. Чу как Таня — Тейлър? — си събира нещата и си тръгва с жална въздишка.

Нищо. Светът беше пълен с момичета като нея.

Той посегна към един от мобилните си телефони с предплатена СИМ карта — напълно непроследими, които купуваше с дузини, и набра номера на Хюсън.

След безкрайно чакане отсреща се чу кликване.

— Ааалу? — профъфли пиян мъжки глас.

— Не ми вдигаш телефона — тросна се Томас.

— Полицията снема показания от всички.

— Ти си пиян. Сега не е време да се напиваш. Какво става? Подозират ли нещо?

— За нас ли? Не знам. Не съм ходил до музея да разбера.

— Къде си сега? Какво правиш?

— Седя на яхтата и пия.

— Е, добре — каза бавно Томас. — Мисля, че всичко ще бъде наред. Не е имало личен контакт?

— Никаква връзка.

— Че как са разбрали тогава?

— Нямам представа.

Хюсън беше мръсник и пияница, но в основата си не беше глупак. Все пак двамата повече от десетилетие се препитаваха от кражби на произведения на изкуството, като бяха успели да се измъкнат от най-умните ченгета и най-опитните следователи на застрахователни компании в бранша.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. Да оставим нещата да се поуталожат — повтори Томас. — Да се покрием за известно време.

— Окей, ще се покрием.

Томас прекъсна връзката, като едва се сдържаше да не запрати чашата си в стената. После седна в креслото и се загледа през прозореца.

Мислите му го отнесоха към времето, когато Кристофър Томас беше ненаситен за пари и жени. И когато Роузмари вече едва го понасяше и беше все по-малко склонна да пръска парите на фамилията, за да го издържа.

И тогава Томас бе започнал да крои планове за бъдещето. Като уредник на музея, той си бе създал връзки със съмнителни бизнесмени и престъпници по целия свят, тъй като знаеше, че големите пари са в частното предлагане на произведения на изкуството.

Евфемизмът му хареса.

Хората си мислят, че след като е световноизвестна, една картина е осигурена срещу кражба. Да, но те не отчитат наличието на купувачи — всичките до един мъже, между другото — в страни като Саудитска Арабия, Йордания, Иран, Китай, Япония, Малайзия или Индия; мъже с бездънни джобове и неутолима жажда да притежават гений. Те нямат никакво намерение да излагат придобивките си пред публика, често ги крият и от най-близкото си обкръжение. Цялата тръпка е в това да притежаваш нещо, което никой друг не може да си позволи.