Няма покой за мъртвите

И така, вдъхновен от „Желязната дева“, Томас получи внезапно озарение: двамата с Хюсън, подпомагани от Арти Руби — по онова време негов служител — да инсценират смъртта му, като подхвърлят чужд труп в „Девата“, а после Руби да уреди изпращането й в Германия. За по-убедително от съдебномедицинска гледна точка, Томас щеше да си избие един зъб и да отреже малкия пръст на лявата си ръка, като ги подхвърли на стратегически места в трупа, за да послужат впоследствие при идентифицирането му като изчезналия Кристофър Томас. По дяволите, какво бяха един пръст и един зъб, когато по петите го гонеха кредитори за милиони долари? Освен това, ако не бе взел такива амбициозни мерки за личната си безопасност, вероятно някой от „контактите“ му щеше да го е премахнал още преди години.

Но използването на Роузмари за изкупителна жертва бе идея на Питър. Томас се бе съгласил с неохота, защото нямаше друг избор. Питър му беше нужен. Дори и днес, дванайсет години по-късно, споменът как бе опръскал блузата й със собствената си кръв, как бе откъснал едно копче и го бе подхвърлил с трупа, го караше понякога да се буди нощем, облян в пот. И все пак, ако му се наложеше да избира, и сега би предпочел да умре Роузмари, а не той. Може би и самата тя би предпочела същото. Това беше най-големият проблем между тях: колкото повече Роузмари отстъпваше, колкото повече му даваше, толкова повече той я презираше. А пък тя така и не го бе проумяла. Горката Роузмари.

И така, Питър Хюсън, вечно пияният паркетен лъв, и Крис Томас, бившият музеен уредник, с неговите връзки и обширни познания за пазара на произведения на изкуството, бяха перфектен екип. Разбира се, двамата се ненавиждаха, но нима същото не можеше да се каже за главнокомандващите съюзническите въоръжени сили през Втората световна война? (Томас беше и любител историк.) През последното десетилетие бяха откраднали картини и произведения на изкуството за стотици милиони, като ги бяха насочили за частно предлагане зад граница, обикновено по едно-две до три наведнъж: един Реноар от университетски музей на север в щата Ню Йорк; един инкрустиран със скъпоценни камъни сребърен потир от моден магнат в Милано; един Пикасо от благотворителна фондация в Барселона; един Мане от тайната квартира, която някакъв филантроп бе плащал за любовницата си (както можеше да се очаква, ограбеният бе пропуснал да алармира полицията за кражбата).

Имаше и още.

Но точно в този момент едно-единствено нещо изпълваше съзнанието му: как да избяга. Колкото може по-бързо и по-надалеч. Джон Нън вече не беше полицай, но това не му пречеше да души наоколо. След проваления обир беше въпрос на време Нън да научи за участието на Хюсън и оттам следата щеше да го отведе до Кристофър Томас. Или може би вече го беше отвела?

Пък и този телефонен разговор…

Едно светкавично, безпроблемно бягство далеч не беше чак толкова невъзможен и неочакван вариант, колкото изглеждаше. През годините Кристофър Томас бе живял с пълното съзнание за риска да бъде разкрит и да му се наложи да се спасява вдън земя. Той имаше готов план за бягство, няколко милиона в брой, злато в чуждестранни банки и тайна резиденция в Бразилия.

Той позвъни на частната си чартърна служба и си поръча самолет, който да го чака в пълна готовност.

После Томас отиде в спалнята и измъкна евтиния си куфар изпод леглото. („Луи Вюитон“? Томас не притежаваше такива. Ако решите да крадете куфар, какъв ще изберете? Някой, който струва 1000 долара, или някой за 50? Защо изобщо хората са такива идиоти?!)

След пет минути бе опаковал всичките си дрехи. Щеше да отиде с кола под наем до летището на Оукланд и да я остави на дългосрочния паркинг, където поне два-три месеца никой нямаше да я забележи.

Той се огледа в хотелската стая. Къде ли беше онзи другият куфар?

И в този миг чу звънеца на вратата.

Погледна през шпионката. Направи гримаса и отвори.

На прага, небрежно разкрачен, бе застанал Арти Руби, видът му беше… нахакан може би бе подходящата дума, въпреки смачкания костюм, който сигурно датираше от времето, когато Кристофър го бе наел на работа. Той премигна неуверено, когато го видя, но после погледът му се спря върху осакатената ръка.

— Крис! Наистина си ти.

Въздишка.

— А ти си онзи, който ми позвъни по телефона, Арти.

— Майчице мила. Досега не те бях виждал с новата физиономия. Изглеждаш… Божичко, какво са направили с теб, да не са ти прекроили костите на лицето?!

Томас погледна през рамото му.

— Не се бой, нямам опашка. Трябваха ми няколко часа да стигна до тук, защото се оглеждах и три пъти се връщах.

Удовлетворен по тази линия, Томас попита:

— Как ме откри?

— Едно птиченце те изпя.

— Какви ги дрънкаш?!

— Отидох да се видя с Питър. Беше пиян и се издаде, че знае къде може да си. Спокойно, не ме гледай така! На никого не съм казал. Пазя всичко в тайна вече толкова години. — Арти се изкикоти самодоволно. — Питър обаче не може да си държи устата затворена…

— Така е.